Никос Казандзакис - Аскетика

Погледни: Живеят, работят, обичат, надяват се. Погледни пак: Нищо не съществува!

От пръстта се издигат поколенията на човеците и пак в пръстта падат.

Натрупва се, множи се, издига се до небето добродетелта и стремежът на човека.

Къде отиваме? Не питай! Качвай се, слизай. Няма начало, няма край. Има само този сегашен миг, пълен с горчивина, пълен със сладост, и аз му се радвам такъв какъвто е.

Хубаво нещо е животът, хубаво нещо е и смъртта, Земята е кръгла и твърда като женска гръд в опитните ми длани.

Отдавам се на всичко. Обичам, страдам, боря се. Светът ми се вижда по-широк от разума, сърцето ми е една мистерия — тъмна и всесилна.

Ако можеш, Душа, издигни се над шумните вълни и обхвани с поглед цялото море. Дръж се яко, та да не се побъркаш. И пак се потопи в морето и продължи битката.

Кораб е нашето тяло и плува в тъмносини води. Каква ли е целта ни? Корабокрушението!

Защото Атлантикът е водопад, Новият свят съществува само в сърцето на човека; изведнъж в мълчалив въртеж ще се потопиш във водопада на смъртта; ти, заедно с цялата галера на света.

Твой дълг е спокойно, без да се надяваш, смело да насочваш руля към бездната. И да казваш: Нищо не съществува!

Нищо не съществува! Нито живот, нито смърт. Виждам материята и духа като два несъществуващи влюбени призрака да се гонят, да се сливат, да раждат и изчезват, и казвам: „Това искам!“

Сега знам; не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо, спасих се и от разума, и от сърцето, издигнах се още нагоре, свободен съм. Това искам. Не искам нищо друго. Търсех свобода.

Но изведнъж — един сърцераздирателен вик в мен: „Помощ!“ Кой извика?

Събери силите си и се вслушай; цялото човешко сърце е един зов. Допри ръка до гръдта си, за да го чуеш; някой в теб се бори и зове.

Твой дълг е всеки миг, ден и нощ, в радост и в мъка, да различаваш този Зов във всекидневната нужда, да го различаваш, както подобава на природата ти — бурен или сдържан, смеейки се или плачейки, действайки или мислейки; и да се стремиш да усетиш кой е този, който е в опасност и зове; и как можем всички заедно да се въоръжим и да го освободим.

В най-голямата ни радост някой в нас вика: „Страдам! Искам да избягам от радостта ти! Задушавам се!“

В най-голямата ни безнадеждност някой в нас вика: „Не се обезверявам! Боря се! Забивам нокти в главата ти, като сабя се изхлузвам от ножницата на твоето тяло, като сабя се изхлузвам от ножницата на земята, не се побирам в умове, в имена, в действия!“

От най-голямата ни добродетел някой се надига безнадежден и вика: „Тясна е добродетелта, не мога да дишам; малък, тесен е Раят, не ме побира; на човек ми прилича вашият Бог, не го искам!“

Чувам дивия вик и подскачам. Напрежението, което се надига в мен, за пръв път се сгъстява, превръща се в съвършен човешки глас, обръща се с лице към мен и ме вика — ясно, по име, с името на моя родител и на моята раса!

Това е великият кризисен момент, това е паролата на Пътя. Ако не чуеш този Зов да разкъсва вътрешностите ти, не тръгвай!

Следвай с търпение и покорство свещената служба в първата, втората и трета степен на приготовлението.

И се вслушвай. В съня, в любовта, в творчеството, в някоя твоя щедра и горда постъпка или сред дълбоко, безнадеждно мълчание, изведнъж може да чуеш Зова и да поемеш.

Досега течеше сърцето ми, изкачваше се и се спускаше заедно с Космоса. Но когато чух Зова, вътрешностите ми и Космоса се разделиха на два лагера.

Някой в мен е в опасност, протяга ръце и ми вика: „Спаси ме!“ Някой в мен се изкачва, препъва се и вика: „Помощ!“

Кой от двата вечни пътя да избера? В миг усещам, че от това мое решение зависи целият ми живот; зависи целият живот на Космоса.

От двата пътя избирам нагорнището. Защо? Без аргументи, без каквато и да е увереност; разбирам колко безсилни са в този кризисен момент умът ми и всичките малки опори на човека.

Избирам нагорнището, защото натам ме тласка сърцето ми. „Нагоре! Нагоре! Нагоре!“ — вика сърцето и аз доверчиво го следвам.

Чувствам, че страшният прастар Зов изисква това от мен. Нареждам се до рамото му! Сливам съдбата си с него.

Някой в мен се мъчи да повдигне тежестта, да отстрани плътта и разума, да победи навика, леността и нуждата.

Не знам от къде идва и къде отива. Чувам пъхтенето му в ефимерната си гръд; настръхвам, докосвайки го.

Кой е? Ослушвам се, поставям знаци, душа във въздуха. Устремен нагоре, задъхан се изкачвам. Започва страшният, тайнствен Път.