Никос Казандзакис: Аскетика

Във внезапни и страшни мигове в мен проблясва: „Всичко това е игра, жестока и суетна, без начало, без край, без смисъл“. Но бързо пак се впрягам в колелото на нуждата и Вселената, цяла, отново започва своя въртеж около мен.

Дисциплина — ето коя е най-висшата добродетел. Само там се уравновесяват силата с желанието и дават плод човешките усилия.

Ето как — преди да тръгнеш към спасението — ясно и твърдо различавай всесилието на разума в явленията и безсилието на разума извън явленията. Иначе не можеш да се спасиш.

Не възприемам границите, не ме побират явленията, задушавам се. Дълбоко, кървящо да преживееш това напрежение — ето кой е вторият дълг.

Разумът се приспособява, търпелив е, харесва му играта; но сърцето се бунтува, презира игрите, тясно му е и се втурва да разкъса мрежите на нуждата.

Да покоря земята, водата, вятъра, да победя пространството и времето, да разбера на какви закони се подчиняват, как се появяват, и пак се появяват миражите на огнената пустиня на моя разум — какъв е смисълът?

Само за едно копнея: да уловя какво се крие зад явленията, коя е мистерията, която ме ражда и ме убива и дали зад видимия и безспирен поток на света се крие някакво невидимо и неподвижно присъствие.

Ако умът не може и не е негова работа да осъществява героичен и безнадежден ексодос извън границите, дано поне сърцето ми да можеше!

Отвъд! Отвъд! Отвъд! Отвъд човека търся невидимия бич, който го шиба и тласка в борбата. Отвъд животните дебна да видя прадревното лице, което се мъчи, създавайки, унищожавайки, изливайки отново безброй маски, да сложи своя отпечатък върху безкрайните потоци месо. Отвъд растенията се боря да съзра първите несигурни стъпки на Невидимия върху калта.

Една заповед в мен:

— Копай! Какво виждаш?

— Хора и птици, води и камъни!

— Копай още! Какво виждаш?

— Идеи и мечти, светкавици и призраци.

— Копай още! Какво виждаш?

— Нищо не виждам! Нощ, мълчалива и гъста като смъртта. Сигурно е смъртта.

— Копай още!

— Ах! Не мога да премина през тъмната междинна стена! Викове чувам и плач, чувам криле на другия бряг!

— Не плачи! Не плачи! Не са на другия бряг! Виковете, плачът и крилете са твоето сърце!

Отвъд разума, по ръба на свещената пропаст на сърцето вървя, треперейки. С единия си крак съм стъпил здраво на земята, другият блуждае в мрака над бездната.

Зад всичките тези явления усещам една бореща се същност. Искам да се слея с нея.

Долавям, че борещата се същност и тя воюва зад явленията да се слее със сърцето ми. Но тялото ми стои между нас и ни разделя. Разумът стои между нас и ни разделя.

Какъв е дългът ми? Да смажа тялото и да се втурна, за да се слея с Невидимия. Да замлъкне разумът и да чуя гласа на Невидимия.

Вървя по устните на пропастта и треперя. Два гласа се борят в мен.

Разумът: „Защо да се погубваме, преследвайки невъзможното? Наш дълг е, в свещената градина на петте сетива, да опознаем човешките граници“.

Но един друг глас в мен — да го наречем шеста сила, да го наречем сърце — се съпротивлява и вика: „Не! Не! Никога не признавай границите на човека! Разрушавай границите! Отричай, каквото виждат очите ти! Умирайки, казвай: Смърт не съществува!“

Разумът: „Бистро и безнадеждно е окото ми и съзира всичко. Животът е една игра, едно представление, което дават петте актьора на тялото ми.

Наблюдавам с ненаситен поглед и неизразимо любопитство, но нямам наивността на селянина — да повярвам и да се кача на сцената, намесвайки се в кървавата комедия.

Аз съм факир-чудотворец, който неподвижен, седнал на кръстопътя на сетивата, гледа как се ражда и изчезва светът, вижда тълпите да се люшкат и да крещят по пъстрите пътеки на суетата.

Сърце, простичко сърце, успокой се и се подчинявай!“

Но сърцето подскача и вика; „Аз съм селянинът, скачам на сцената и се намесвам в хода на света!“

Не поставям нещата на везни, не меря, не се приспособявам! Следвам силните удари на сърцето си.

Питам и пак питам, чукайки на вратите на хаоса: Кой ни засажда в тази земя, без да ни пита? Кой ни изкоренява от тази земя, без да ни пита?

Временно същество съм, слабо, изтъкано от кал и мечти. Но в себе си усещам въртежа на всичките сили на Космоса.

Искам само за миг, преди да ме смажат, да отворя очи и да ги видя. Друга цел на живота си не определям.

Искам да намеря някакво оправдание, за да преживея и устоя на ужасното всекидневно зрелище на болестта, грозотата, несправедливостта и смъртта.