Никос Казандзакис - Аскетика

Тръгнах от една тъмна точка — Утробата; вървя към една друга тъмна точка — Гроба. Една сила ме изстрелва от тъмната бездна; една друга сила неудържимо ме тегли към тъмната бездна.

Не съм осъденият, когото са упоили с вино, за да се размъти умът му: с бистро съзнание, несмутим, извървявам пътеката между двете пропасти.

И се опитвам да помахам на другарите си, преди да умра. Да им подам ръка, да успея да изрека и да им предам едно завършено слово. Да им кажа какъв си представям, че е този път; и накъде усещам, че вървим. И че е нужно всички заедно да съразмерим нашите крачки и нашето сърце.

И аз, като съзаклятник, един лозунг, едно просто слово да успея да кажа на другарите!

Да, целта на Земята не е животът, не е човекът. Живяла е и без тях, ще живее и без тях. Те са мигновени искри от нейното насилническо въртене.

Нека се съединим, нека се сграбчим здраво един за друг, нека слеем сърцата си, нека създадем — доколкото още топлината крепи тази Земя, доколкото още няма земетресения, потопи, ледове и комети да ни унищожават — нека създадем един разум и едно сърце на Земята, нека придадем човешки смисъл на свръхчовешката битка!

Това напрежение е вторият дълг.

Разумът се нагажда. Иска да напълни с велики творения своя затвор — черепа. Да надраска по стените героични афоризми, да нарисува върху оковите си криле на свободата.

Сърцето не се нагажда. Ръце удрят отвън по стените на затвора му, любовни гласове довява вятъра; а сърцето, пълно с надежда, отговаря, разтърсвайки вериги; и за миг му се струва, че веригите са се превърнали в криле.

Но много скоро сърцето пада пак окървавено, отново губи надежда и го обзема Великият Страх.

Сега е моментът — остави зад себе си разума и сърцето, продължи напред, направи третата крачка.

Спаси се от елементарното удобство на разума, който слага ред и се надява да подчини явленията. Спаси се от страха на сърцето, което търси и се надява да намери същността.

Победи и последното, най-голямото изкушение — надеждата. Това е третият дълг.

Борим се, защото така ни се иска, пеем, и нека няма ухо да ни чуе. Работим, и нека няма господар да ни плати надницата на свечеряване. Не работим на чуждо; ние сме господарите; това лозе — Земята — е наше, наша плът и кръв.

Копаем го, подрязваме го, обираме го, мачкаме гроздето му, пием виното, пеем и плачем, видения и идеи се катерят в главата ни.

По кое време на годината ти се падна да работиш на лозето? По време на копанта? По време на беритбата? По време на празниците? Всичко е едно.

Копая и се радвам на целия цикъл на гроздето, пея — жаден и уморен, опиянен от бъдещото вино.

Държа препълнената чаша и отново преживявам умората на моя дядо и прадядо. И потта от работата се стича като река по високото пияно чело.

Торба съм, пълна с месо и кости, с кръв, пот и сълзи, с желания и видения.

За миг се завъртам във въздуха, дишам, сърцето ми бие, умът ми сияе, земята изведнъж се разтваря и аз потъвам.

В ефимерния ми гръбнак два вечни потока слизат и се изкачват. В недрата ми един мъж и една жена се прегръщат. Обичат се и се мразят, борят се.

Мъжът, недоволен, вика: „… аз съм масурът, искам да разкъсам платното и да изскоча от стана на нуждата.

Да отхвърля законите, да смажа телата, да победя смъртта. Аз съм Семето!“

А другият, дълбок и омайващ глас — женският — спокоен и сигурен отговаря: „Седя върху пръстта, кръстосала крака, пускам корените си дълбоко в гробовете, неподвижна поемам семето и го храня. Цяла съм мляко и нужда.

И копнея да се върна назад, да сляза в животното, да сляза още по-надолу — в дървото, в корените и пръстта, да не помръдвам.

Държа здраво духа, потискам го, не го оставям да лети; мразя пламъка, който се надига. Аз съм Утробата.“.

Вслушвам се в техните гласове; и двата са мои, радвам им се, не се отказвам нито от единия, нито от другия. Танц на моите сетива е сърцето ми. Антитанц, танц, отричащ моите пет сетива е сърцето ми.

Безброй сили, видими и невидими, ликуват и ме следват, докато упорито вървя срещу всесилното течение.

Безброй сили, видими и невидими, отдъхват и се успокояват, докато, слизайки, се връщам назад, към пръстта.

Тече моето сърце. Не търся началото и края на света. Следвам страшния му пулс и вървя.

Сбогувай се с всичко всеки миг. Полека, апатично обръщай поглед към всяко нещо и казвай: „Никога вече!“

Огледай се наоколо: Всички тези тела, които виждаш, ще се разложат. Спасение няма.