Никос Казандзакис: Змия и лилия

Тя дойде тази вечер, засмяна и радостна, и излязохме да се разходим. Беше нощ и къщите започваха да заспиват. Семейни хора се връщаха с жените си в къщи, сериозни и мълчаливи… Младежи, бледи от безсъние, вървяха бавно, натъжени, за да се разсеят. От време на време се чуваше шум от минаваща кола. А ние вървяхме бързо, мълчаливи. Не исках, нито можех сред този досег с обикновения живот да й говоря.

Седнахме на една скала край морето. Нещо тежко притискаше гърдите ни. Облаците бяха надвиснали съвсем черни над нас. Тъжни, като че бяха пълни със сълзи. И двамата бяхме неспокойни. Може би някакво предчувствие. Не можехме да стоим на едно място. Крачехме онемели напред-назад по плажа. Пред нас беше безкрайното море. Като че ли някаква безкрайна нощ се надигаше из водите — някаква безкрайна печал.

Върнахме се обратно безмълвни и тъжни. Когато се разделяхме и се надвесих връз очите й, видях цялата си тревога — и видях една безкрайна нощ, една безкрайна печал, — почувствувах как нещо се свива вътре в мен, ранено и красиво, и започва да плаче.

Неспокоен съм, някаква премала е обхванала тялото ми и цялата ми душа. Сядам да работя и ръката ми пада уморена, очите ми се затварят и аз размишлявам… Да, сега го чувствувам, да, някаква тайна, някаква бледина пред неизвестно нещастие витае около нея и дълбае тялото й. Да, когато за първи път коленичих пред нея, долу в градината беше нощ и бяхме сами, и аз настръхнах от страх и любов. Дърветата наоколо стенеха и виждах как листата на розите се ронят. Да, там имаше нещо злокобно, което дебнеше. Тя беше красива, спокойна и мълчалива. Очите й изглеждаха в нощта като две живи теменуги. Като цвят на огромна лилия. Тя свеждаше тялото си — бяло, девствено и непосветено. Прашецът на цветята блудствуваше сред листата. И когато коленичих пред нея, някакъв глас на ранен и умиращ се изтръгна от сърцето ми, издигна се и разкъса гърдите ми и хвърли върху устните ми вечната болка на вечните думи: обичам те.

Ужас се разля в градината и риданието на розите отекна в сърцето ми. Нещо се пречупи в мен. И когато, о, Клетнице, Ти поднесе устни и сведе тялото Си под дивите милувки на копнежите ми, и когато се повали бледа под отронените рози, не, не видя ли нищо? О, Клетнице, сега чувствувам това. Там, в черната тайна на листака, се изправи и разпери големите си криле злият демон на нощта и от устните му излезе и се разнесе над нас, и изпълни градината смехът му, съскащ, отвратителен и смъртоносен.

Извърнах се и Те погледнах, бледа и щастлива върху мъртвите рози. А Ти протегна ръце и обгърна шията ми и почувствувах някаква сила и някаква съдба да ме повлича, вързан и безсилен, и щастлив, жертва на Болката и на любовта, там отвъд, в тайнствения листак, под черните криле.

Не, трябва да се сложи край. Умът ми безмерно се напряга и се страхувам. Страхувам се за гигантската борба, която се извършва зад челото ми. Сега, когато тя дойде, ще разгадая тайната. Двамата ще бъдем сами, не ще ни чуе никой. Ще бъде вечер и ще доближа главата й до светлината и ще видя. Какви са тези кораби, които плават в тези морета, и защо, тежко натоварени, носят тъга в душата ми? Искам да видя. Ще покрия с ръка устните й, за да не ги виждам. Страхувам се да ги гледам. Страхувам се за нея. Ще закрия челото и косите й и ще покрия с цялото си тяло нейното, ще оставя отворени само очите й, ще се наведа и ще видя. О, трябва да сложа край! Страхувам се, че ще полудея. Днес сутринта седнах да работя и изпод ръката ми излезе скица на жена — тя се разпростря върху платното и върху гърдите й се появи червен мак, нарисуван като голяма капка кръв. Като рана.

Тя дойде. Красива и свенлива, и утешителка. Устните й бяха червени не като кръв, а като полуразтворена роза, която сякаш поздравява минувача и му се усмихва. Очите й бяха меки като кадифе и душата ми се изтегна връз тях и си отдъхна. И когато ръката й погали челото ми, мисълта ми се успокои, престана да вие — подчини се на всесилната, ослепително бяла ръчица и се усмихна. Разтвори устни. Сякаш роза бе проговорила.

Дали съм работил днес? Не, любов моя, мислих за Теб. Изтичах и покрих сутрешната скица, за да не я види. Какво общо има тя с Нея? Наведох се към коленете й, склоних главата й и й изпях любовта си. Любов, спокойна, спокойна — като бистра вода, която тече сред мирната мекота на зеленината. Някакво мъртвило — някакво спокойствие се разля в мен като нежен предвестник на щастието на смъртта. Не можех да разсъждавам. Сърцето ми възпяваше любовта, без да разбирам какво говори, като орган извън мен — пружина, която бях докоснал и която бе започнала да трепти.