Джек Чалкер: Лилит: Змия в тревата

Дребният човечец със сако от синтетичен туид не приличаше на бомба. Всъщност изглеждаше досущ като повечето чиновници, младши компютърни оператори и започващи кариерата си политикани в Командването на военните системи. Двете подобни на мъниста кафяви очи бяха някак прекалено раздалечени над орловия нос, устицата му се кривеше между хлътналите бузи, накратко — безцветен тип, в когото няма да се загледаш втори път. Точно затова беше извънредно опасен.

Носеше всички необходими входни карти и след като вратите, предназначени да улавят в капан или направо да убиват, провериха отпечатъците на дланите му и особеностите на ретината, пропуснаха го без нито миг електронно колебание. Държеше в ръка малко куфарче, необичайно само с факта, че не беше приковано към китката, а просто заключено. Но и това нито привлече вниманието, нито събуди у някого опасения — предположиха, че е настроено да реагира на сигналите, излъчвани само от определено тяло.

Срещаше по ярко осветените коридори измамно себеподобни нищожества и те го подминаваха с бегло кимване, ако го познаваха, но най-често се държаха тъй, както биха постъпили в тълпата на някое кръстовище. В тези хора не се забелязваше нищо изключително, издигащо ги над обикновената маса, защото освен длъжностите и местоработата им, между тях нямаше никаква разлика. Но ниският мъж беше изключение, понеже представляваше бомба.

Той стигна до малка стая, където се намираше един-единствен пулт за достъп до компютъра, а пред него — удобно наглед кресло. Никакви строги предупреждения, огромни стражи или роботи-часови, макар че именно това помещение беше входът към военните тайни на междузвездна империя с впечатляващи мащаби. Нямаше нужда от подобни излишества. Никой не можеше да включи самостоятелно пулта. Това изискваше съчетаните и почти едновременни действия на трима човеци и два робота от Сигурността, всеки от които получаваше различна кодирана заповед от независими източници. Какъвто и да е опит за използване на пулта без намесата на останалите би довел не само до изключване на компютъра и празен екран на терминала, но и до незабавна тревога в системите за сигурност.

Човечето седна в креслото, нагласи го удобно за работа, после се наведе и отвори небрежно куфарчето. Извади малко кристално устройство, задейства го с лениво движение на палеца си и го прилепи към активиращата пластина на терминала.

Екранът светна. По него преминаха всички кодове за достъп, а след това и въпросът дали режимът на ползване ще бъде гласов или четящ. Не можеше и дума да става за разпечатки. Не и при този компютър.

— Четящ режим, моля — каза човечето с пискливия си носов глас, в който не се долавяше и следа от акцент. — Отбранителни файлове C-476-2377AX и J-392-7533DC, бърз преглед.

Компютърът като че примигна от последното искане. Бързият преглед означаваше приблизително четиристотин реда в секунда. Това всъщност беше горната граница на четящия режим. След миг съвестно се зае да изпълни задачата. И двата файла бяха изведени на екрана и пробягаха пред очите на дребния мъж за по-малко от секунда. Той беше толкова доволен, че реши незабавно да изпита късмета си и поиска още.

— Моля, покажете ми в поредност стратегическите планове за критични ситуации, бърз преглед.

Машината се подчини. Обемът на материалите беше такъв, че минаха около четири минути, преди те да свършат.

Човечето си погледна часовника. Блазнеше го желанието да продължи, но всеки допълнителен миг увеличаваше риска някой да надникне тук или да бъде предприета внезапна проверка. А това в никакъв случай не съвпадаше с намеренията му.

Прибра устройството в куфарчето, щракна ключалката и се изправи. На излизане допусна незначителна грешка, но не можеше да се очаква, че ще е наясно с всички подробности. Би трябвало да заповяда на електронния проклетник да изчисти временната памет и да задейства кодовете за повторен достъп. Ако някой забравеше да направи това, компютърът не оставаше включен (бе недопустимо, щом съхраняваше такива тайни), нито пък преминаваше в пасивен режим. Когато „видя“, че операторът напуска помещението, без да я пренастрои според изискванията, машината уведоми контролната смяна за този факт, а след това си самоналожи авариен режим до подаването на правилните команди.