Джек Чалкер: Лилит: Змия в тревата

Харон наистина напомняше за ада.

Следващата по отдалеченост от звездата беше Лилит, един почти съвършен наглед свят. Незначително по-малка от Харон, тази планета също съдържаше около 70 процента вода на повърхността си, но бе с несравнимо по-умерен климат и приятно разнообразие на сушата. Планините бяха ниски, имаше обширни равнини и блата. Всякакви земни форми без особени крайности и климатични ексцесии. Наклон на оста — 84 градуса; планетата беше почти „полегнала“, което означаваше, че липсват резки промени на сезоните. Вярно, тук също беше горещо. През деня температурата достигаше 40 градуса, а 20 или дори 25 сигурно се смятаха за мразовито време.

Гъстите гори избуяваха в най-свежа зеленина, а видът на растенията наистина изглеждаше чужд за човешкото око, но не прекалено — множество плодове и други дарове на джунглата се оказаха ядивни. Най-вероятно господстващата форма на живот бяха насекомите — от великански чудовища до мънички създания, по-дребни от главичка на топлийка. Специалистите по тераформиране в Конфедерацията се стремяха да създадат изкуствено именно такива условия, но рядко успяваха. Планетата беше пред очите на изследователите, прекрасна като същински рай. И никаква змия не се мяркаше в тревите… засега.

Цербер явно бе по-суров свят. 25-градусовият наклон на оста пораждаше климатични крайности, простиращи се от ледените полярни шапки до над четирийсет градуса на екватора. Най-странната особеност на планетата обаче беше повърхността й, наглед почти изцяло покрита с разноцветни гори. Едва при кацането стана ясно, че на Цербер изобщо няма суша, а огромни растения, издигащи се от океанското дъно, понякога през няколко километров слой вода. Бяха толкова изумително сбутани едно в друго, че тук-там дори образуваха устойчива твърда опора. По горните пластове на тези величествени морски гори растяха съвсем различни видове, оформящи уникална екосистема. Най-често срещащите се животни приличаха на птици, имаше и някакви насекоми, но изглежда, че животинският свят тук бе оскъден, освен ако не се криеше в дълбините на вездесъщия океан. Впрочем водните растения бяха толкова големи и скупчени, че хората спокойно биха могли да живеят по тях и вероятно дори да строят градове върху дърветата… Чудновата планета, безспорно, но все пак поддаваща се на овладяване. Не установиха наличието на други природни ресурси, освен дървесината. Нямаше условия и за съвременни удобства, значи заселването не беше кой знае колко примамливо. Да, обитаем свят, макар да беше вярно, че предлага кучешки живот.

Последна и най-неприятна от всички бе Медуза — замръзнали морета, заслепяващи виелици, назъбени високи върхове. Наклонът на оста достигаше 19 градуса и все пак даваше известно сезонно разнообразие, но то се вписваше във формулата „от зле към по-зле“. Дори в тропиците лятото едва нагряваше въздуха до някакви си двайсетина градуса, а около полюсите цареше невъобразим студ. Макар и покрита с масивни ледници, Медуза единствена проявяваше вулканична активност. Не беше съвсем лишена от гори, но предимство имаха тундрата и степите. Срещаха се млекопитаещи — кротки тревопасни и извънредно свирепи и гадни на вид хищници. Груб, жесток свят, който хората навярно можеха да опитомят поне отчасти, за да заживеят там. Но — членовете на експедицията охотно се съгласиха с Уордън — поиска ли човек да дойде на Медуза, значи наистина има чакъл в главата…

Четири планети — от обгърнат в пара ад до скована от лед тундра — с поносими температурни разлики, с поддържащи живота въздух и вода. Беше невероятно, приказно и… действително. Така че екипът от Експлоатацията кацна и разположи главната си база край брега на тропическа лагуна, сякаш появила се от най-романтичния плакат на някоя туристическа агенция. Кацна на Лилит, разбира се. По-малки групи се отправиха към другите три планети за предварителен оглед, взимане на проби и уточняване на обстоятелствата.

Уордън бе дал много верни определения за три от световете, но подозренията му към Лилит изглеждаха породени от естествения скептицизъм на човек, видял нещо твърде хубаво, за да е истина. Или пък бе развил някакво шесто чувство през годините на самота в толкова многобройни и непознати звездни системи? Кой знае…

Щом стъпиха на планетите, екипите на Експлоатацията се изолираха от военните кораби и прекъснаха всякакви транспортни връзки с Конфедерацията. Първоначалните проучвания щяха да продължат поне година. През това време изследователите щяха да бъдат и екзаминатори, и опитни зайчета, заети да се изучават и наблюдават един друг, както изучаваха и наблюдаваха новия свят. Имаха совалки, с които можеха да прелитат от планета до планета; ако се наложи, разполагаха с въздушни и наземни возила, за да си вършат работата… но никакви междузвездни полети. Рискът беше твърде значителен. Човечеството се бе парило прекалено често, за да си позволи подобно нехайство.