Джек Чалкер - Лилит - Змия в тревата

Събеседникът му изведнъж се оживи.

— Така значи…

— Именно! — изръмжа комодорът. — Според последното заключение самите те физически са толкова различни от нас, че и да се скъсат, няма как да се разхождат тук незабелязано, защото не им е по силите да променят тъй драстично външността си. Значи им остава да правят роботи с човешки вид… кой знае колко са вече? Започвам да подозирам и собствените си подчинени, да търся изменници. Естествено такива са и отговорностите на тази служба.

В по-ранни времена биха нарекли Службата за оперативна сигурност „тайна полиция“, каквато си и беше без никакви съмнения. Но за разлика от миналите й разновидности, тя почти не се занимаваше с всекидневието на обикновените граждани. Задачите й бяха значително по-мащабни.

Човечеството отдавна бе открило сполучливо решение на проблема. Нямаше свобода нито за обществото, нито за личността, но пък се постигаха резултати — не само на един отделен свят, а където и да било из междузвездната империя, толкова необятна, че единствено тоталният контрол можеше да я превърне в неразделно цяло. Системата беше еднаква. Все същите идеи и идеали, същите ценности, същият начин на мислене и възприемане на света… навсякъде. Гъвкава, приложима при същества с коренно различен биологичен произход… е, понякога ги вместваше в себе си разтърсващо и безмилостно, но все пак поглъщаше чуждите култури и форми на живот. Работната формула проникваше във всичко и налагаше равновесието в най-крайния му вид, ала оставяше място и за варианти с оглед на местните условия, както и шанс за издигане в обществото според способностите и целеустремеността.

Естествено срещаха се общности, които нито можеха, нито искаха да се приспособят. В някои случаи хората успяваха да ги „превъзпитат“ с изтънчени похвати, но това невинаги беше възможно. Съществуваха светове, където формулата не се прилагаше заради непреодолима разлика с човечеството… и в краен случай те се подлагаха на безмилостно прочистване. Имаше още един проблем — самата система пораждаше индивиди, способни да заобикалят правилата, защото притежаваха необходимите воля и лукавство. Понеже ставаха твърде опасни, налагаше се да ги преследват и залавят, за да ги превъзпитат или унищожат.

— В предишни периоди силните на деня са се отнасяли значително по-меко с онези, които не са се поддавали на никаква обработка — каза комодор Крега. — Нямали са под ръка съвършенството на сегашната система. Както ви е добре известно, решението обикновено било доживотно заточение в Диаманта на Уордън. Все още пращаме някои там, ако са с особени дарби и способности, от които се нуждаем, или пък очакваме, че биха стигнали до значимо откритие. Тази политика дава своите плодове, макар че вече обхваща по-малко от стотина души годишно.

Младият мъж усети нервен спазъм в стомаха си.

— Ето към кого са се обърнали за помощ враговете ни! Значи натам е избягал роботът, към Диаманта на Уордън?

— Познахте — потвърди Крега.

В една галактика, чиято система на управление се основаваше на идеалния ред, на еднообразието, хармонията и твърдата вяра в природните закони, Диамантът на Уордън беше истинска лудница. Той сякаш съществуваше напук на всичко онова, което Конфедерацията обхващаше и изповядваше.

Холдън Уордън бе открил звездната система преди почти две столетия, когато тя беше още далеч извън административните предели на империята: Сред останалите разузнавачи Уордън отдавна се бе превърнал в легенда — той мразеше почти всичко, свързано с цивилизацията, а най-вече не понасяше другите човешки същества. В обичайния случай щяха бързичко да се разправят с него за антисоциалната му нагласа, но в съвременната психология съществуваше цяло направление, посветило се на откриването и използването на враждебни за обществото черти от характера, които същото това общество може да обърне в своя полза. Трябваше да се съобразят и с факта, че само хора като Уордън бяха способни да понасят самотата в продължение на години и психическото натоварване на разузнаването в дълбините на космоса. Нямаше разумен човек според стандартите на Конфедерацията, който би приел подобна работа.

А Уордън беше още по-тежък случай. Прекарваше възможно най-малко време в „цивилизацията“, обикновено само за да презареди кораба и го напълни с припаси. Летеше по-надалече, по-дълго и по-често от всеки друг разузнавач, а откритията му изумяваха дори само с числеността си.