Джек Чалкер: Лилит: Змия в тревата

Не беше въпрос, а по-скоро споменаване на очевиден факт.

По лицето и особено в очите на Крега (по-възрастна версия на все същата норма) личаха четирийсетте години в повече на държавна служба. Той кимна.

— Естествено. Но ако в този момент просто бяхме унищожили устройството, след като то стигна толкова далече и направи какво ли не, щяхме да сбъркаме. Ограничихме се да поставим трасиращи индикатори по всичко, за което съществуваше вероятност да чака в орбита това… нещо. Все пак се оказа обикновен робот, макар и с твърде впечатляващи възможности. Бяхме длъжни да научим чий е. Допускам, че знаете за подпространствената балистика, нали?

— Достатъчно — заяви младият мъж.

— Е, щом вече разполагахме с направлението и скоростта (какво ускорение само!), можехме да изчислим и къде ще се появи. За щастие силовите лъчи изпреварват всеки материален обект, така че имахме свои хора в тази точка от пространството, когато роботът изскочи там след пет-шест минути субективно време. Бяха достатъчно наблизо, за да засекат следващата промяна в курса. Дотук нямаше нищо трудно. Той направи седем скока на сляпо, просто за да се отърве от нас, но и за миг дори не го изгубихме от поглед. Успяхме да го връхлетим броени минути след като започна да предава информация. Искал е да се застрахова в случай, че наистина сме толкова бързи, колкото е предполагал. И тогава се наложи да го обкръжим и да го пръснем на атоми. Нямаше друг начин. Вече бяхме видели с очите си на какво е способна тази малка прелест.

Събеседникът му поклати глава.

— Жалко все пак. Би било интересно да го разглобим. Сигурен съм, че не познавам подобен модел.

Комодорът кимна.

— Както и ние. Всъщност това устройство е на ръба на собствените ни технологични възможности, а вероятно и малко ги надхвърля. Заблуди рентгеновите скенери, анализаторите на ретината, телесното топлинно излъчване и какво ли не още. Дори и приятелите на нещастния служител, за когото се е представяло. Това предполага извличане не само на паметта, но и на самата личност. Както и да е, макар че малката му орбитална база се взриви, когато роботът я напусна, от нея остана достатъчно, за да се натъкнем на някои неща вътре. Мога да ви уверя, че не сме я правили ние. Почти в нито една система няма дори далечна прилика с нашите. Е, можем да стигнем до определени изводи за функциите й, но и когато предназначението е очевидно, не е постигнато по начина, по който ние бихме го направили, нито пък материалите са типични за случая. Налага се да приемем твърде неприятния факт, че роботът и базата му са били проектирани, построени и управлявани от чужда сила, за която нищичко не знаем.

Другият го погледна с явен интерес.

— Но вече сте научили това-онова, нали?

Комодорът тъжно тръсна глава.

— Не, не сме. Няма спор, сега ни е известно повече от преди, обаче пак е крайно недостатъчно. Онези гадове са направо гнусно хитроумни. Но след малко ще стигна и до това. Нека първо да видим какво знаем или за какво можем да се досетим…

Той завъртя креслото си и натисна някакъв бутон. Една от голите стени примигна и се превърна в екран, показващ огромно струпване на звезди, сияещи в червено.

— Конфедерацията — ненужно поясни комодорът. — Седем хиляди шестстотин четиридесет и шест свята, според последната статистика, пръснати в една трета от галактиката. Доста добро постижение за раса, развила се отначало на едно-единствено място в нищожен спирален ръкав на системата. Тераформирани планети или светове, към които хората са се приспособили, дори такива с шестдесет местни разумни раси, прекрасно нагодени към нашата култура и ред. Ние притежавахме всичко това, управлявахме го според собствените си разбирания. Никоя от другите раси нямаше дори нищожен шанс да ни се опълчи. Трябваше или да приемат нас и методите ни, или да измрат, точно както и собственият ни свят е бил умиротворен преди векове. Ние бяхме шефовете.

Младият мъж не каза нищо. Не виждаше нужда да го прави. Роден и израсъл в тази култура, приемаше думите на Крега без да се замисля, както би ги приел всеки друг.

— Да, но сега се сблъскахме с цивилизация, която притежава равни на нашите технологични възможности, а вероятно дори леко ни превъзхожда. Анализът води до очевидни заключения. Първо, ние непрекъснато разширяваме сферата си на влияние. Явно съществува и друга доминираща раса, която върши същото от своята изходна точка в галактиката. Открили са ни, преди да ги намерим… лош късмет. Разузнавали са, изследвали са и са установили няколко факта. Второ, стълкновението е неизбежно. Вече се борим за надмощие в едно и също пространство. Трето, твърде вероятно е да са по-малобройни от нас, макар да имат на своя страна известно технологично превъзходство. Навярно и те приемат, че ще се стигне до война, но не са уверени, че могат да победят. Ако бяха сигурни , досега да са ни нападнали. Значи имат нужда от информация, при това — от всевъзможен характер. Каква е военната ни организация? Как са разположени отбранителните ни сили и как бихме ги използвали? И най-важното — какъв е начинът ни на мислене? Задълбоченото познание, докато ние си оставаме в неведение за техните похвати, би дало на военната им машина невероятно предимство, дори да приемем, че в огневата мощ сме равни… Четвърто, те опипват почвата отдавна, следователно до прекия сблъсък има още време, може би години. Сигурно са ни открили случайно — някой от разузнавачите им се е увлякъл, загубил или престарал. Обаче са имали достатъчно време да създадат роботи, прикрити като хора, да разположат шпионски станции в орбита над Военното командване — представете си само! — и да стигнат до споразумение с някои от нашите, които са ни предали.