Джек Чалкер: Лилит: Змия в тревата

Минаха шест месеца, преди змията на Лилит да „изпълзи“.

Когато всички машини се повредиха, беше вече късно. Хората гледаха безпомощно как най-напред енергията се изцеди от апаратите, сякаш излочена от жадно дете. След две денонощия уредите, колите — изобщо всички изкуствено изработени предмети — започнаха да се превръщат в боклук. Четирима учени загинаха при тези злополуки, а останалите видяха с ужас как техните трупове също се разложиха бързо.

След седмица нямаше и следа от нашествието на експедицията. Просеките като че обраснаха за една нощ. Металите и пластмасите, органичните и неорганичните съединения се разпадаха и не след дълго представляваха само фин прашец, погълнат от богатата почва. Не остана нищо освен шестдесет и двама зашеметени, голи както майка ги е родила учени. Объркани и уплашени, те вече не притежаваха дори най-елементарните инструменти, с които да се опитат да установят какво, по дяволите, ги бе сполетяло.

Само седмица по-рано бяха възобновени преките контакти между пръснатите по четирите планети групи. От останалите три свята на Лилит пристигнаха по няколко представители, за да съобщят за откритията си и да обсъдят следващите стъпки. Дойдоха, спориха, съвещаваха се и предадоха първите си изводи на чакащия в космоса кръстосвач, после се върнаха на Харон, Цербер и Медуза, без да им хрумне, че са взели и змията със себе си.

Научната секция на кръстосвача се вкопчи незабавно в проблема. С помощта на дистанционно насочвани роботи-лаборатории най-сетне намериха онова, което дотогава бе останало скрито за всички… освен за шестото чувство на Уордън. Змията всъщност беше чужд организъм, смайващо микроскопичен и заселващ се на колонии в живите клетки. Не беше разумен в смисъла, който хората влагаха в това понятие — не се забелязваха признаци на мисловни процеси. Но явно живееше по изумителен набор от правила и успяваше да ги натрапи на цялата планета. Имаше невероятната способност не само да се приспособява към новите условия, а и да извлича от тях максимална полза за себе си. Животът на отделния организъм продължаваше не повече от пет минути, но тази миниатюрна твар действаше с темпо, надвишаващо стотици, може би дори хиляди пъти човешките възможности за наблюдение. Все пак бяха й необходими шест месеца, за да свикне с новите същества и вещи в своя свят и да се промени достатъчно, включвайки пришълците в симбиотичната си система.

На другите планети странният организъм се сблъска с твърде различни условия — в атмосферното равновесие, притеглянето, радиационното равнище, — които за мъничето бяха все коренни промени. Нямаше как да приспособи толкова чужда среда към себе си, вместо това то се нагоди към нея. На Медуза промени своя гостоприемник — хората, после бързо се справи с животните и растенията. На Харон и Цербер създаде ново равновесие по собствения си вкус. Страничен ефект от въздействието му бяха физиологични промени, предизвикани от избора на най-желаното за микроба място в тялото.

За жалост наложи се да поставят Диаманта на Уордън под карантина, докато учените трескаво търсеха лек за болестта. Затварянето на някои от жертвите й в херметични камери, за да бъдат изследвани, не даде резултат — нещо свързваше малките организми с Диаманта и отдалечени от тази планетарна система, те измираха, убивайки междувременно и своите домакини, тъй като отдавна живееха в клетките им и ги „пренастройваха“ според личните си нужди. Без новите управници същите тези клетки пощуряваха и причиняваха грозна, мъчителна смърт, макар и милосърдно бърза.

Колкото и чудно да беше, хората от една планета можеха да се местят на другите, защото микроорганизмът в тях бе мутирал до такава степен, че вече не разпознаваше единствено в Лилит своя роден свят и, постигнал търсеното равновесие, нямаше никаква причина да се променя отново.

Хората можеха да живеят и работят на четирите планети от Диаманта на Уордън, но попаднеха ли веднъж там, трябваше да останат завинаги.

Разбира се, това не възпря учените. Идваха, основаваха свои колонии, макар то да не беше никак лесно на Лилит, особено ревнива към всичко чуждо… Бяха решени да изучат и разкрият тайните на Диаманта. Два века по-късно потомците им още се занимаваха със същото и от време на време посрещаха нови попълнения, а напредък почти нямаше. Планетите, микроорганизмите, дори промените в тях самите устояваха на усилията им. Както е присъщо на този тип хора, упорството им се разпалваше още повече от трудностите.