Никос Казандзакис - Змия и лилия

Тя слушаше и се усмихваше. Слушах и аз и завиждах на тази любов, на това спокойствие и на това мъртвило в любовта. Когато песента свърши и започна мълчанието, и сенките в стаята станаха по-гъсти, видях я да се накланя, безмълвна и щастлива, и устните й да се впиват в моите като две странни и кървави пиявици, които смучат душите.

В тялото ми се разля безумие и отрова, сграбчих я и почувствувах мекотата на гърдите й върху моите — цялото й тяло настръхна и полегна — и когато се разделихме уморени, щастливи и мълчаливи и останах сам, в мен се надигна безкрайна болка — сякаш нямаше вече нищо, на което да се надявам и да се радвам, — сякаш бях сам, сам сред нощта…

О, тази тайнствена агония и този трепет на тялото Ти върху постелята! Ти изживяваше агонията на жертвите, повлечени към олтара. И в очите Ти припадаха водите на вечните копнежи.

Целувките ни бяха трепети на предчувствия, агония на радост и хармонични превъртания на цялото ни щастие, и неутешимо ридание на всичките ми мечти.

Крача из ателието си напред-назад като луд. Екзотичните черти, хризантемите и капките кръв отново изскачат и вилнеят изпод ръката ми. Невъзможно е да работя. Не мога да съчетая и да създам нищо логично.

Вчера започнах да я рисувам и оформих тялото й, проснато, както го видях онази нощ, и щом завърших, видях — бях нарисувал огромна лилия, отрязана и безмилостно захвърлена в една странна река с хиляди извивки. И днес виждам — това не е река, а огромна змия, която се извива там отвъд на хиляди гънки и държи в устата си красива огромна лилия.

О, това невероятно чудо на красивата Ти плът, хвърлено върху леглото! И тежките Ти клепачи, натегнали от копнежи! О, това сияние на тялото Ти в тъмнината!

Бих искал да роня рози и кипарисови вейки, да натрупам цветя и молитви и да Те хвърля върху тях! Да се скланям вечно над Теб, моя Мъртва Любов, и да изливам душата си над разпуснатите Ти коси. Такава, каквато Те виждам сега, ще Те видя и довечера — уморена, невероятно красива и неподвижна — и сплитам ръце над Теб и се моля на великата Сила, която убива. Да ни съжали и да се умилостиви — над нас, нещастните, които обичаме — и да ни прати сега, когато си бледна, неподвижна и уморена, Великия Утешител, брата на Любовта, вечната Радост и вечното Спокойствие.

Спиш и се усмихваш… Навеждам се и различавам под бледината на клепачите Ти и зад дългите Ти мигли очите Ти, мокри от блясъка и носталгията на насладите. По устните Ти се плъзва и настръхва, о, Ненаситна, кантаридата на целувките и върху гърдите Ти нараства, надига се и се отпуска една голяма вълна, вълна от плът, която бушува сред тайната буря на насладата.

Притискам Те и вълната трепти пленена в прегръдките ми, гърчи се под устните ми и ме покрива цял с безкрайна кадифена милувка, сякаш иска да потопи някой кораб, сякаш иска да потопи и да избяга.

Спиш и се усмихваш. Иска ми се да Те сграбча за косите и да поставя ръка върху тази издатина на шията Ти, която се надига и отпуска, и да стисна, и да се насладя на Болката Ти, о, Многообична, и да видя как очите Ти ще се отворят с внезапна уплаха, и какъв цвят ще им придаде ужасът, и да видя какво ще направиш с устните Си. Ще стисна с две ръце издатината на шията Ти, която се надига и отпуска, и ще видя колко красиво ще се сгърчи и ще се обвие около мен змията на тялото Ти. Очите Ти ще изпъкнат и агонията на гласа Ти ще бъде наслада — като предсмъртно стенание, като онези гласове и проклятия, които чувам, че надават понякога през нощта агонизиращите звезди. Ще се свиеш там, в ъгъла на леглото, и ще молиш, и ще чувствувам — о, Дива Наслада! — кръвта Ти да тече, топла и мека, по ръцете ми, между пръстите ми и да пада върху бялата постеля, и да капе долу от дантелите…

Какво ми е? Нищо, любов моя. Защо съм блед? Трябва да е от умора и от любов. Ти спеше, а аз се бях надвесил, гледах Те и се усмихвах. Не, гласът ми не трепери… Защо да трепери, любов моя? Ти спеше и аз Те гледах, и в мен пламваха странни копнежи, да Те грабна на крилете на песните си и с всемогъществото на желанията ми да отидем другаде, някъде другаде, любов моя, и аз не зная къде… там, където сред неподвижните и потайни води изгрява вечна радост. Ще легнем там двамата, безмълвни, красиви, щастливи. Ще впия устни в Твоите устни и целувката ни ще бъде вечна, и ще сме изтегнати на земята, и нощите ще минават над нас, розите ще се ронят, листата ще падат и целувката ни ще бъде безметежна, велика като вечността и като нощта.