Никос Казандзакис: Змия и лилия

Погледнах Те — Ти беше бледа, красива и тайнствена. Коленичих пред Теб, там, в дълбините на ложето, и сплетох ръце върху умората и бледостта на тялото Ти, о, Жрице на Насладата и на Любовта, о, Сътворителко на мигновените Вечности!

И почувствувах, че някакво тайнство се извършваше в Теб. Някакъв блясък се излъчваше от затворените Ти очи и някакво фосфоресциране гравираше и галеше страните Ти. И казах: О, Жрице на копнежите и на Опияненията, Ти единствена можеш да утешиш и да умъртвиш душата ми.

„Съсците Ти са като сърнета-близнаци, пасящи сред лилии, докато се сипне зората и се раздвижат сенките… Защо са се разкрасили съсците Ти, сестро моя, защо са се разкрасили съсците Ти от вино и уханието на одеждите Ти надделява всички аромати? От устните Ти капе меден восък, девойко, мед и мляко има под езика Ти и уханието на одеждите Ти е като уханието на ливан. Затворена градина, сестро моя девойко, затворена градина, зазидан извор. Появата Ти е рай с ручеи и плодни дървета, кипър и нард, нард и минзухар, тръстика и канела, и всички дървета от Ливан, Смирна Алот и всички най-хубави благовония. Вдигни се, северни ветре, и ела, южни ветре, и повей в градината ми, за да се разнесат ароматите ми. Нека слезе братовчед ми в градината и да изяде този плод“.

Имам треска. Страдам. Тук, тук в гърдите. Чувствувам как някакъв огън тече и кипи във вените ми. Струва ми се, че ако срежа една артерия и оставя да изтече малко кръв, ще се успокоя.

Искам да сплета в косите си цветя. Да натрупам около мен рози, ябълки и ухания. И да положа върху тях цялата си любов.

Един яркозелен бръшлян блудствува в мен, оплита се около ума ми и търси да прегърне някакъв свят. Някакъв тайнствен цъфтеж на рози и теменужки се извършва в мен и чувам как пъпките се разпукват и очите на клоните се отварят, а птиците пеят, пеят…

Някакво тайнство се извършва в мен. И някаква Литургия. Навеждам се и чувам в гърдите си химни и молитви, и пърхане на криле, и удари на сърцето, които като ек на екзотична камбана призовават мислите ми на литургия.

Чувствувам как в мен слиза един Бог. Дух на съзидание вее над мислите ми и пръст, излъчващ светлина, докосва челото ми. Вътре в мен работят един Рафаел и един Праксител. Чувам четката, мека и всесилна, да се плъзга по сърцето ми и чувствувам как върху него се разстилат и оживяват великите картини. Богородици с нежна усмивка и недостижима красота. Ангелчета, подпрели на ръчички русите си глави, гледат с очи на цветя небесата и мълчат.

Чувствувам, че вътре в мен вае някакво тайнствено длето и една чудотворна ръка се движи нагоре-надолу и обожествява купища мрамор зад челото ми. Мраморни видения на богове сияят в дълбините на душата ми — и оживяват плътски мечти, и се ражда любов, и Афродита Книдска, спокойна, с разпуснат пояс, се издига сред вълните на копнежите ми като цвете от плът от най-красиви светове — и Праксител, който е в мен, коленичи, гледа своята Фрина и се усмихва…

О, нека целият ми Копнеж се превърне в една целувка и да дойде една нощ да Те целуне цяла!

Очите ми не се насищат да я гледат. Скланя глава на гърдите ми и плахо, плахо прегръща коленете ми и мълчи. И аз галя косите й съвсем леко, така както майката гали детето си, когато го приспива. Някаква молитва се отронва от устните ми и полека-лека се вплита в косите й…

Ти светиш цяла нощ в сърцето ми със светия блясък на чудесата и с неземен ореол. Като Бога в горящата къпина на Хореб.

Любовта Ти като сребърна лунна милувка обгръща със спокойствие и светлина душата ми. Когато Те гледам, някаква тежест подкосява коленете ми, неволно ръцете ми се сплитат и душата ми цяла се разтваря пред Теб — така се разтваря цветето, когато го види слънцето.

Цял се разливам в молитва и в екстаз и устните побледняват от химните. Религия е това, което чувствувам към Теб, и ми иде всяка сутрин, когато зората като любов порозовява върховете, да се изкачвам горе във високите планини, които разговарят тайно с небето — да се изкачвам и да коленича, и да Те призовавам.

Виждам Те да се виеш пред мен като екзотично цвете на някакво прекрасно разцъфване на плътта. Гъвкавото Ти тяло знае тайната, която знаят преплитащите се бръшляни. И когато вървиш, и когато се накланяш над мен, и когато разтваряш устни, и когато затваряш очи, и когато се отдаваш, това е песен, а съчетанието на чертите Ти е музика. Обятията Ти крият тайните на вечните Копнежи, а в очите Ти плува загадката на моретата.