Никос Казандзакис: Змия и лилия

Ти спеше и аз пръсках песента на любовта си върху миглите Ти и върху затворените Ти устни.

О, Многообична, не плачи, любовта ми е дива и порочна, но е вечна.

— Не плачи. Не плачи… Виното на любовта — виното на любовта — опи душата ми.

Блед съм и изтощен, още лежа в леглото и се мъча да си спомня. Кой ли беше този ангел, който дойде нощес в съня ми, простря криле над мен и поиска да се преборим?

Още чувствувах силното притискане около тялото си и ми се струва, че ръцете му са ме осеяли с рани. Не мога да се движа. Някой е прекъснал през нощта цялата сила на младостта ми. Аз съм като дърво, шибано цяла нощ от дъждове и бури. През нощта до мен се приближи някой, в чийто очи личеше безмилостната страст на триумфа, а ръцете му притежаваха силата, която взема душите. Борих се отчаяно. Исках да живея и желанието за живот ме направи гигант. О, колко ме притискаше Ангелът, който нямаше никаква жал и милост и в очите му светеха дивите проблясъци на победите! Още чувствувам върху себе си, върху устните и клепачите си, върху косите и раменете си дъха му, див и горещ като дълбокия дъх на пустинните пясъци. И сега размишлявам с тревога, настръхнал от страх.

Кой ли беше този Ангел, който дойде нощес в съня ми и простря над мен крилете си?

Ти влезе в стаята ми снощи трепереща и красива, със зачервени, може би от плач, очи. Сякаш славей виждах да влиза в ястребово гнездо. Изпълни ме съжаление, любов и съжаление и те омекотиха думите ми. Защо си бледа, любов моя? Не, не си ли плакала? А, молила си се на Бога за мен? Див смях раздра сърцето ми. Не казах нищо. Ах, нещастнице, да знаеше какво си казах в себе си!

Донесе ми букет лилии. Улови главата ми и ме притисна мълчаливо до гърдите си, а устните й нещо шепнеха. Страхувам се, че беше молитва. От плътта й се надигаше тежък и непристоен аромат и проникваше в тялото ми.

Казах й да замълчи. Изроних лилиите и потърсих устните й. Тази вечер искам общуване с тялото Ти. Копнея за недостъпния и свещен Олтар на плътта Ти. Служител на Истинския Бог, довечера ще принеса жертва и тялото Ти ще бъде храм и химни — бълнуванията ни, и религиозен, и неземен екстаз — премалата след насладата. Ще се причестя от всички Твои движения и от всички Твои гърчове, и от всички тайни на тялото Ти. А когато се извърнеш изтощена върху бялата постеля и ръцете Ти се уморят да притискат, ще коленича пред Теб, о, Свят Олтар на насладата — ще сплета ръце и ще се помоля.

А после ще отворя очите Ти и ще прочета там, сред сините им дълбини, тайната, която криеш от мен.

Коленича пред Теб, о, Избранице на душата ми, и Те моля.

Дай ми от ненабраздения покой, който спи и се усмихва на челото Ти, и от величественото спокойствие на движенията Ти, и от лунната светлина, която пръска душата Ти, спокойна и бяла, царица на нощите. Свеждам се над безмълвните Ти очи и Те моля.

Къде ли се намират толкова светове на мълчание и покой, които плават и се усмихват в големите Ти очи? Скланям се над тях и гледам. Мислите Ти се свеждат като кротки лилии и размишляват в тихите езера на очите Ти. Странни небеса, без гръмотевици и облаци, изпълнени само със светлина и хармония — пълни с Бога, — се отразяват и си шепнат във водите на очите Ти. Там гнезди, чувствувам го, загадката на щастието и тайната на покоя, който се разлива над езерата вечер, когато светлината се разстила отвъд, на запад, и покрива водите. В очите Ти плават големи кораби, потеглили от други светове, натежали от светлина и бели песни и от тайнствени лилии. Един ангел, облечен в бяло, стои на носа с разперени крила. Не говори, не се усмихва, само полека-лека се плъзва и се губи сред душата Ти — о, безкрайно Море, о, Покой!

О, не затваряй очите Си, когато Те целувам. Искам да видя какво казват ангелите, когато свеждаш клепачи, натежали от целувки, и как корабите се разбиват и потъват в дивото вълнение, което повдига в очите Ти бурята на желанията ми.

О, да не бях обичал нищо, да не бях мразил нищо и да бях отишъл далеч от хората и близо до зверовете — в пустинята. И там, сам с неукротената си душа, да срещна небето. Да подсиля мисълта си с гледката на безкрайната пустиня, да стана част от бурята, да се превърна в порив на самум, да се слея с мълчаливия дъх на пустинята и да обагря душата си с огнените цветове, които вилнеят всяка вечер и блудствуват там долу при залеза.

О, да не бях обичал нищо и да можех да се наситя на голямата носталгия, която душата ми чувствува към пустинята!