Никос Казандзакис - Змия и лилия

Спокоен съм. Покой обвива като саван, обгръща леко-леко душата ми. Отидох в гората да полегна под големите сенки, да прегърна майката земя и да забравя. Големите дървета над мен и планините отсреща задушаваха моето „аз“ и заличаваха болката и радостта ми. Започнах да чувствувам дълбоко, че и аз съм част от цялата тази гора, един ствол, който мисли и върви, пуска клони, разлиства се и умира… Една речна вълна, която се ражда и тече ту с плач, ту с песен надолу към морето, за да умре… Защо да бъдем вечни? Защо сме такива егоисти? Родили сме се като някои насекоми, за да любим и да умрем. Прахът ни, разпръснат по земята, ще храни и ще стане част от дървото и от скалата, и от птицата, която пее, и от ручейчето, което плаче. Мисълта ни неизменно ще стане част от мисълта на другите поколения. Ще изминат безброй векове. Ще дойдат дни, когато хората ще треперят от студ, ще се свиват и ще търсят живот и топлина около екватора, в дълбините на долините, последната майка ще роди последното дете, риданието на човечеството и на света ще прозвучи като богохулство и няма никак да развълнува другите звезди, които ще се движат спокойно по красивите и усмихнати небеса. Колко сме смешни с нашите страсти, и с омразата си, и с любовта си! Когато понякога седя и гледам как срещу мен вървят много хора, струва ми се, че се намирам далече, много далече и наблюдавам. До мен едва достига от време на време някакъв тътен, шепот на гласове. И виждам как тези същества сноват горди, с вдигната глава, за да обичат и да мразят, и да се гневят, и да се смеят, и всички тичат забързани, всички към една безкрайна, мълчалива и ненаситна яма. Виждам как падат един по един и смехът им секва по средата — падат като капки дъжд в морето.

Размишлявам легнал под големите сенки сред гората: колко по-хубаво би било, ако всички тези страсти изчезнат, ако всеки подкрепя другия и го утешава в живота, и да отстранява всички пречки от пътя му и да го тласка спокойно, леко и безболезнено, щастлив към гроба. Там покоят е вечен. Шепотът на целувките не вълнува костите ни там долу. Страстите не достигат под земята. Морето пак ще пее изкусната си песен и дърветата ще шепнат отгоре, ще трептят от вятъра, ще цъфтят и ще стенат под ударите на секача. Човекът ще люби, а зверовете в дълбините на горите ще реват от любов и от глад. Всичко ще се движи, ще страда и ще вика над нас, само ние, спокойни, неподвижни, ще чакаме със скръстени ръце под земята.

Какво искаше Тя? Защо я намерих тази вечер усмихната и красива, цялата само плът, с устни, набъбнали от безбройните целувки, когато се върнах толкова спокоен в ателието си?

Защо дойде тази вечер, когато бях толкова мъртъв?

А, искаш целувки, любов моя? Искаш целувки? Да затворим прозорците, защото се страхувам. Страхувам се от звездите, които се усмихват там горе и умират, страхувам се и от думите, които мълвят дърветата. Защо съм блед? Искаш да разбереш защо съм блед, любов моя? Мъртъв съм. Сега се завръщам от гробовете. И дойдох да Те целуна и да Те овладея цяла. Ела, дай ми душата Си и ми дай устните Си да ги отровя тази вечер. Ще Ти разкрия тайните на гробовете и ще Ти покажа, о, Избранице моя, това, което виждат отворите на очите, които денонощно гледат изпод пръстта. Луд! Мислиш ме за луд? Земята сякаш е от стъкло и виждам всички кости и всички мъртъвци да лежат и гният със скръстени ръце. Имам по-силни очи от Теб. А челата сякаш са кристални и виждам механизма на мислите, и всички пружини, и целия ужас.

Разбираш ли ме? Не? О, любов моя! Обичам Те и се страхувам. Искам да ми се отдадеш цяла, цяла, цялото Си минало и настояще и цялото Си бъдеще, да се слеем в едно, да се скрия в тялото Ти, да се изгубя и да не гледам. Да не гледам голямата сянка, която стон над мен и помрачава душата ми. Виждаш ли? Сякаш някакво много черно огромно крило се разперва и се простира над главите ни.

О, скрий ме и ме стопли, и ме целуни, Клетнице, защото се страхувам… защото се страхувам…

Ах, Клетнице, непосветена в любовта, да можеше да видиш какво тая в сърцето си! Отиде си снощи в полунощ и беше щастлива и уморена. Гледах Те неутешим, когато си отиваше — бях на прозореца и гледах. Видях тялото Ти да изчезва, бяло, в нощта, чух стъпките Ти да се губят полека-лека и видях белотата Ти да угасва.

А аз бях неутешим и когато Те изгубих в нощта, не зная защо, слязох в градината и изскубнах всички рози.