Никос Казандзакис - Змия и лилия

Вървим заедно, тя се обляга доверчиво на мен, връщаме се заедно вкъщи, затваряме прозорците и вратите и загасваме осветлението, спускаме завесите и оставаме съвсем сами в дълбините на леглото, и я гледам в очите, сграбчвам я през кръста и я гледам. Изглежда ми чудно, че не вика и не призовава за помощ и че не умира от ужас върху постелята.

Ах, Клетнице, не си ли почувствувала още кой съм и когато останем сами, прегърнати, не усещаш ли над нас голямото предчувствие на Смъртта? И как можеш да си спокойна и да обичаш? Когато Те притискам и искам от Теб тайната на плътта Ти, и търся да утоля жаждата си — повече жажда на душата, отколкото на тялото, — чувствувам по устните Ти и по трепетите на тялото Ти как от недрата Ти прониква в мен и плаче безкрайният копнеж на Смъртта.

Нещо плаче в целувките ни, а в прегръдките ни се чува скърцане на мъртви кости и нещо мъртвешко съпътствува пулса на нашата любов.

Нещо плаче вътре в мен, о, Многообична, и Те моли, когато си неподвижна и бледа върху леглото и затваряш очи, за да изпиташ по-голяма наслада, нещо плаче вътре в мен и Те моли да затвориш очи и да не се събудиш вече.

В най-потайните и скрити дълбини на мислите ми сияе свещеният Олтар на моята душа. Върху него съм поставил Твоя образ, о, Многообична. Мечтите ми коленичат в екстаз пред Теб и отслужват литургия. Мислите ми лумват като факли и се стопяват в краката Ти. Любовта ми Ти изплита трънен венец около главата, а моята безкрайна и неизменна болка е Твоят постамент. Копнежите ми издъхват в краката Ти и трепетът на цялото ми тяло се издига като благоухание около Твоята белота. Откакто Те познах, в сърцето ми се извършва ден и нощ някаква тайнствена литургия. Всичките ми нерви и всички мои мисли се научиха да се молят, откакто Те познах. Коленича цял пред статуята Ти, която стои и сияе в светая светих на душата ми, и коленича цял и се моля на великите Богове, о, Галатея! Върни се пак в мъртвата неподвижност на мрамора, във вечния покой и вечната красота — защото се страхувам. Някаква вълна на болка нараства и се надига в сърцето ми, реве и заплашва около Теб. Някакво огромно пресищане Те обгражда.

О, върни се, Галатея, в мраморната красота на смъртта, преди вълната да Те покрие цяла, преди бръчките да осквернят ненабразденото Ти чело. Зная лекарство, което лекува всяка болка, зная една безсмъртна вода и онзи, който пие от нея, никога вече не жадува. О, любов моя, извърни се от пиедестала Си и ела да Те отровя цяла с устни и да Ти прелея капка по капка Великия Копнеж, Великата Печал и Великата Носталгия по Нирвана, където прелестите са вечни, сънят сладък и несмутен и сладострастието на Нощта не се отравя от горчивината на зората.

О, Галатея! Всички мои мисли и всичките ми мечти, и всички трепети на тялото ми коленичат пред Образа ти — в дълбините на душата ми, и призовават Смъртта.

Кажи на душата Си да коленичи до мен, кажи й да разтвори благочестиво устни и да чака: Ангелът на Болката държи в ръце светия Дископотир на любовта, обикаля световете и причестява душите.

Крача напред-назад — очаквам някого. Излизам вън от града и се изкачвам на Хълма, гледам пред себе си и мисля. Слънцето полека-лека потъва зад планината, а около него златни и червени облаци плетат вечерния покой над водите. И спокойствието на вечерта се разлива над дърветата, целува скалите и сладко заспива над морето и над върховете на планините. Полека-лека птиците разперват криле и бавно летят към гнездата. Звездите пристъпват по небето и се усмихват, наивните души ги гледат и с всемогъществото на молитвата разперват и те криле и намират гнезда там горе в лъчите им.

Всичко на земята спи и сънува. Не се движа, за да не събудя световете на насекомите, които спят под краката ми. Всичко се е смълчало. Над планината сега ще се подаде луната, бледа и спокойна, и като нежен и любещ поглед на неизвестна Майка ще бди над съня на децата си.

Всичко се е смълчало. Седя на хълма, гледам пред себе си и мисля. Нощта прониква в сърцето ми. Мисля. И в сърцето ми навлизат покоят на Морето и мълчанието на дърветата и звездите. Чувствувам как полека-лека в мен прониква и се разпростира отчаяното щастие на мъртвите неща.

Ела да поплачем заедно. В мен се надига вълна — като потоп — и реве около Теб и Те моли. Една сълза на душата ми се надига около Теб и Те моли.

Ела да плачем за онези, които не могат да плачат, чиито очи са сухи, а сърцата им са пълни със сълзи. За цветята, които се разтварят и вехнат, за вечните планини, за Боговете, които идват и умират на земята, за големите чела и големите криле с малките гнезда, за звездите, които се мъчат да изрекат нещо и не могат. Ела довечера — не да се целуваме цяла нощ — а само да плачем…