Никос Казандзакис - Змия и лилия

Спокоен съм.

Спокоен съм, защото съм отчаян.

Спокоен съм, спокоен — саван се е разстлал връз душата ми, невидима ръка ме тласка и груб, чужд глас говори и заповядва вътре в мен. Някой проговори в мен и аз се подчиних. Отидох във вилата си извън града, далеч от хората. Писах й да дойде тук при мен, където любовта ни ще бъде голяма и спокойна като планините наоколо.

Спокоен съм, напълно спокоен. Тя ми отговори радостна, че ще дойде. Надява се любовта ми да се излекува сред планините и сред зеленината и устните ми да не проклинат повече, а само да целуват. Ще дойде радостна.

Сам съм. Донесох всичките си картини и ги окачих наоколо по стените. Хризантемите, екзотичните линии и залязващите слънца.

Спокоен съм, напълно спокоен. Гласът прозвуча в душата ми и аз се подчиних. Изтичах бързо — една ръка ме подтикна. Почувствувах: беше същата ръка, която ме тласна, когато я видях за първи път. Изтичах в градината и откъснах всичките цветя. Леглото потъна в лилии и рози. И подът се покри. Поръчах още цветя — донесоха ми ги. Тежка миризма се разлива и притиска гърдите — като уханна смърт. Затварям прозорците и вратите.

Спокоен съм, напълно спокоен. Странна радост потръпва в гърдите ми. Като ридание. Но чувствувам, че е радост — може би е много голяма и раздира гърлото ми. Ще дойде, затворил съм прозорците, ще се изненада от миризмата, ще затворя рязко вратата, ще коленича пред нея и ще потърся устните й. О, не съм луд! Не съм луд! Ще се обвия около нея и ще й поискам вечната целувка… О, Клетнице!… чувствувам, че не бих могъл да се противопоставя на болката Ти, ако сладостта на Смъртта не се разливаше властно в душата ми. Това Велико Пътуване! Чувствувам луда радост да блика в мен и да плаче. Затворил съм всички прозорци и врати. Ако миризмата на цветята не може да ни отведе до вечното спокойствие, имам като последна надежда скъпоценна отрова, която води безболезнено до вечната радост, Великата Радост.

Спокоен съм, напълно спокоен. Стоя в оголената градина и мисля. Гледам нататък към бялата пътека, където ще се появи Тя, усмихната, с гъвкаво тяло и спокойни очи, които ще отразяват в себе си сега зеленото спокойствие на нивята.

Пътеката, която ще я доведе сред нощта, прилича на змия, която лъкатуши, иде и спира пред мен.

И размишлявам. Понякога виждам в съня си ужасно видение, обзема ме странно чувство на утеха и си казвам: сън е… Ако поискам, с рязко движение ще се събудя и ще се отърва. И си мисля. Не беше ли целият ми живот странен сън, не виждам ли в някакъв голям сън цялата тази любов, целия ужас и надеждата за смъртта, и накрая, довечера, сега, когато седя в оголената градина и Я очаквам, не реших ли с рязко движение на тялото си да се събудя и да се отърва от съня? Мисля си: сега ли започва сънят, или сега свършва? О, колко страда нещо в мен! Колко страда сърцето ми! Отчаяни мисли разкъсват като мълнии ума ми и под блясъка им успявам да различа спомени от други светове, далечни, далечни спомени от потънали Атлантиди!…

Морето се простира тихо и безкрайно пред мен. Теменужки се спускат мълчаливо от небето и се разливат връз залеза. Звездата на любовта се усмихва над водите. Стори ми се, че сме сами, Любов моя, в лодчица с черни като гарванови криле платна. И тъжни, тъжни плуваме в неизвестна посока. Не говорим, защото някакво дълбоко ридание се надига и свива гърлата ни. И все тъй плуваме тъжни по водите, в неизвестна посока, на запад, приковали очи там далеч в златните и окървавени облаци, където бавно умира слънцето.

Седя и си мисля в оголената градина. Нощта започна да се разлива над дърветата. На небето се появяват звезди. Радостта, по-скръбна сега, е приседнала в гърлото ми. Морето отдалеч възпява насладата от смъртта. Тайнствен кавал води звездите по небето. Над върхарите се разстила покой и листата на дърветата тихо си говорят.

О, Клетнице, Клетнице! Иде ми да избягам и да се скрия вдън горите, да легна на земята и да оставя сълзите си да се стичат, да се стичат за Теб, на Която беше писано да ме познаеш!…

Тук свършваше сърдечният дневник на нещастния ми приятел — на големия художник, — написан объркано, на отделни листа, с нервен и неравен почерк.

Една сутрин слугата дойде ужасѐн и ми извика да изтичам до вилата на приятеля си. Подозирах нещастие, защото познавах приятеля си и неговата любов. Разбихме вратата на стаята и задушаващата миризма на цветя ни заля. Отворих бързо прозорците и вратите.