Никос Казандзакис - Змия и лилия

Рози, рози, рози, за да украся душата си, преди да умре. В сърцето ми се надига огромна болка и искам да Те притисна, о, Клетнице, о, Любима, с цялата сила на тялото си — както нощем в горите се притискат животните, когато сладострастието изгаря и раздира недрата им.

Огромна болка се надига в сърцето ми и в очите ми лумват пламъците на насладите и оргиите, и на устните ми усмивката трепери и се раздира от болка. Душата ми прилича на онези, които са полудели от мъка и започват да се смеят.

Рози, рози, рози. Като не мога да плача, нека започна да се смея. Смехът ми е гърч и любовта ни, о, Клетнице, прилича на лудост и прилича на омраза, и прилича на презрение. Целувките ми приличат на ухапвания. Стоя и Те гледам в очите, притискам Те в прегръдките си и Те гледам. Не зная дали Те мразя и искам да Те удуша, или съм луд от любов и искам да сме съединени двамата, съчетание сред съчетанията, прегърнати и неподвижни сред нощите.

Не, не плачи, любима моя. Сълзите Ти капят върху мен и обгарят цялата ми плът и цялата ми душа. Не плачи, Любима моя. Не си виновна Ти, че сърцето Ти не утешава челото ми. Не си виновна Ти, че всяка вечер приспивната песен на целувките Ти по устните ми не може да приспи болката ми. Любовната мъка ме е обладала изцяло. Вечното разочарование следва щастливия копнеж. О, тези затворени листа на цветята, които крият голотата, и тази блудна ръка на слънцето, която ги разтваря, за да им се наслади и да ги накара веднага да повехнат! О, това вечно оскотяване и оскверняване на любовта! Осквернихме мислите си, о, Сунамитко на душата ми, в тайнствените храмове по бреговете на Финикия и в потулените горички, където инстинктите вилнеят и жриците очакват, и плътта на Астарта се издига всемогъща и необуздана. Душата ми се измори и от белотата, която още й остава, се надига спазъмът на отвращението и презрението.

О, това отвращение от целувките и от плодовитите недра!

От тайнствените олтари на Халдея и от блудните жертвеници на Сирия един ден дойде на крайбрежните пясъци на Елада дървеният идол на богинята на Плодовитостта — неугледен и непристоен, с глупава усмивка на дебелите си устни. И оттам литна един прекрасен ден, горда и свенлива заради голотата си, с ръка върху гърдите, за да ги прикрие, и върху недрата, за да не се виждат — бяла и девствена, и елинска, Богинята на Красотата… Любима моя, в мен се надига носталгия по белотата. Праксител на любовта, искам да поставя върху развалините на Пандемос статуята на Афродита Небесна. Любима! Бял копнеж жъне в мен розите и бръшляните и душата ми се ужасява от голямата сеитба на лилиите.

О, песента изчезна и вече няма да се върне от звездите. Поясът падна от цветето, ароматът се разля и белотата се оскверни. Гъсеницата на насладата замърси листата. Горчивината на целувките стои на устните ми и в мен напира някакво чувство на гадене — голямата, ужасна морска болест на любовта. Не сплитай ласките Си около шията ми и не плачи. Не се унижавай да плачеш. Нека морето на Съдбата се надига около нас и нека връз главите ни се простира голямото Проклятие. Не плачи. Някаква Мащеха се рее над живота ни — като ястреб над гургулици — завистлива и сурова. Колко пъти съм Те целувал и колко пъти Ти тръпнеше от наслада върху постелята? Не си спомняш. Не си спомняш Ти, Тя си спомня. Записани са и са претеглени там горе, о, Клетнице, от Великата Сила, която вечно завижда и вечно си отмъщава. Не си спомняш Ти, спомня си Тя. А сега не плачи. Ела, обвий се около нас, о, Нещастен Бръшлян, морето около мен се надига, надига. Не, нито молитва, нито молби ще загрозят устните ми. Болката се развилня и направи душата ми горда — пречупва се, но не се превива. Ще умра неподвижен, безмълвен, без гърч и без молби. Ще умра щастлив, защото ще те повлека с мен — ще Те повлека в гроба с мен, о, Клетнице и Любима.

Тази вечер я накарах да настръхне цяла от ужас. Беше допълзяла до устните ми, красива и жадна. Както погледът на змията притегля славея. Очаквах с тревога да видя как ще приеме изненадата, която й бях подготвил. Отведох я до леглото, усмихната и мълчалива. Вече се беше свечерило и прозорците бяха затворени. Отвън се чуваше свистенето на вятъра сред дърветата. Ревът на морето долиташе отдалеч като въздишка на огромна гръд. Бях угасил лампата и само едно кандилце прогонваше околната тъмнина. Отведох я усмихната и мълчалива до леглото и покрих с устни очите й. Някакъв ужас беше надвиснал връз нас. И когато отвори очи и погледна нагоре, над леглото, о, нещастната, вик на ужас раздра гърдите й, очите й се разтвориха, сковани от страх, вперени горе. Цялото й тяло трепереше. Там бях поставил за украшение бял, лъскав череп върху черно кадифе. Челюстите му бяха разтворени, сякаш се смееха. А в кухините на очите спяха някакви черни тайни.