Никос Казандзакис - Змия и лилия

Не! Ти никога няма да почувствуваш отвращението, което чувствувам аз. Голямата морска болест, която чувствувам към тълпите. Една горда Кула се извисява като Акропол в душата ми. Никаква пътека не води към Кулата, никакъв мост не я съединява със света. Тя е уединена и непристъпна, без прозорци и врати. Долу другата ми душа се простира с хиляди пътища, свободни и открити за множеството. Хиляди ходят по тях, сноват и замърсяват ниските части на душата ми. Никаква пътека не води към Кулата. На Кулата тълпите никога няма да могат да се изкачат.

А вътре в Кулата крача мълчаливо напред-назад, без радост и без болка, безразличен към всичко и сам, сам. Залите й са големи, студени и необитаеми. Долу в душата си чувам тълпите да викат, да осъждат и да осмиват. Като бръмчене на насекоми достигат до Кулата ми виковете, порицанията и смехът им. И чувствувам дълбоко презрение към онези части на душата си, които се докосват до света. А моето „аз“ се простира в мен като море и в ума ми се надига радостна усмивка: Вулгарният допир на тълпите не ще оскверни никога Кулата ми и мраморът й не ще се замърси никога от калта на стъпките й, и ръцете, очите и мислите й никога не ще осквернят Светая Светих на душата ми.

Кои са тази облаци, които се надигат един след друг от морето и се разстилат върху сърцето ми?

Струва ми се, че във въздуха има някой и ме наблюдава. Едно голямо око, което не познава сън, не познава сълзи. Гледа дълбоко вътре в душата ми. Струва ми се, че го следвам. Където и да отида, то ме тегли като магнетизиран, бездушен, безволев и с неутешими копнежи. Гледа ме и чувствувам — влиза в мен и ми разкъсва нещо, и вижда какво става в душата ми, мълчи и не щади. Чувствувам, че съм марионетка, качена от някаква ръка на сцената на света, за да доставям наслада на невидими сили — роб на ръката, която ме подтиква, ехо — роб на всесилен глас. Струва ми се, че във въздуха има някой и ме наблюдава. В мен се надига негодувание, не искам да стана играчка на невидимите Сили и няма повече да позволя на душата си да става за присмех на безмилостното Око. Наблюдава ме, виждам го — сякаш съм пиеса и то стои високо в ложата и гледа. Вчера изтичах в един гъст листак в дълбините на гората. Струва ми се, че ще полудея. Потта се стичаше по мен. Бях неспокоен. Мислех ли, че ще дойде дотук и ще влезе сред листата, за да дълбае душата ми? Обаче го почувствувах. Почувствувах нещо да пълзи бавно и настойчиво, с равномерни движения, по челото ми. Беше то. И настръхнах. Повдигнах глава. Окото беше неподвижно и ме гледаше. И сега различих някаква радост в дълбините му. О, ужас, играех добре ролята си!

Не, вече не страдам. Тялото ми се умори и искам да легна. Да затворя очи и да си отдъхна. Нещо умира през целия ден в мен и някакво влакно се къса. Погледът му е набраздил и издълбал челото ми. Нощем, когато лягам да спя, отначало някаква тъмнина се разстила пред мен. Но чувствувам, че то дебне някъде там, и цял треперя. Покривам глава и скривам лице. И виждам. Пред мен — тъмнина като море. Всичко мълчи, сякаш очаква Някого. И полека-лека в тъмнината изгрява едно слънце — странно слънце, без лъчи, без топлина — стоманен диск, светъл и ужасен. Окото. Цял треперя. Събуждам се в страх и там горе, на бялото небе на леглото, на определеното си място, стои и ме гледа, неподвижно, Окото.

Не трепери, любов моя. Аз съм, твоят Любим. Не се страхувай от това, че е тъмно. Ще се затворим двама тук. Никой няма да може да влезе. Ще запаля малката лампа с червения абажур, за да освети в розово постелите, защото белотата им ме плаши. Като че са савани.

И когато, клетата тя, изтегна тялото си върху постелята, която прилича на саван, и когато сплете ръце около врата ми и сплете тяло около тялото ми, и когато ми даде устните си, наведох се над очите й и се усмихнах.

О, когато си помисля, че мога да умра, когато си искам, дива радост залива моето „аз“, чувствувам всемогъщество в ръцете си — и се усмихвам.

Сега Те прегръщам уверено и с двойна радост. Вълнението на тялото Ти никога не ще се изплъзне от прегръдките ми. Ще ми останеш вечно вярна. Ще бъдем прегърнати двама, безразлични към всичко друго, няма да чуваме нищо, вековете и враждите на хората, и шумът на живота напразно ще минават над нас. Зная, прегръдката там долу ще бъде ужасна, но ще бъде вечна. Ти ще бъдеш завинаги до мен, няма да си отидеш и когато в полунощ всички мъртви се надигат, няма да можеш да се вдигнеш, защото Твоето гнездо ще бъде сред моето и никой няма да разбере любовта и ужаса, протичащи там долу.