Никос Казандзакис - Змия и лилия

Още чувствувам настръхването на цялото Ти тяло в ръцете ми, о, Клетнице! Смъкна се под леглото и скри лице в треперещите си ръце. Едри сълзи мълчаливо се стичаха от очите й. Горната й устна се гърчеше от ужас и цялото й тяло трепереше. Така тръстиката се огъва под студения дъх на нощта. Вгледах се в очите и видях целия развой на страха. Когато се наведох да я целуна, за да се успокои, Тя се строполи в краката ми, прегърна коленете ми и започна да ме моли.

„Така — помислих си аз — хората са молели Боговете!“

Помоли ме да се смиля над нея, само да я обичам и да не я измъчвам. Какво ми е направила, та да я измъчвам? Какво съм й поискал и не ми го е дала? И плачеше, и молеше. Отчаяна. Навън върхарите на дърветата се огъваха и листата крещяха. Почувствувах, че нещастните, бедни рози, които не могат да се съпротивяват и да се борят — нещастните рози се ронеха долу в градината…

Не ме разбираш. Още не си ме разбрала. Има радост в нощта на гробовете и много славеи пеят сред кипарисите. Усмивката на черепите е истинска и искрена. Нощес, когато молеше, Те гледах и безмълвна болка косеше надеждите в мен. Не ме разбираш.

Черепът на мъртвец е най-красивият символ на Любовта и най-сладострастното украшение на леглата. Не поражда ли в Теб див копнеж да прегърнеш и да целунеш, преди да умреш? И не чувствуваш ли колко копнеж и колко кантарида капе от слепите му очи, от безплътните му устни и се разлива върху постелята?

Не ме разбираш, Любов моя, още не съм Те отровил цялата. Когато почувствуваш какво казва отчаянието на брега, какво казват пещерите нощем и какво мълвят звездите там горе, и защо трепкат. И когато успееш да чуеш плача на цветята и на душите, когато се раждат. И когато ми кажеш защо челюстите под земята се смеят и какво настръхва и плаче във въздуха — тогава ще Те притисна цяла в прегръдките си и ще Те целуна цяла, защото тогава ще бъдеш моя — телом и духом.

Когато дойдеш някоя нощ усмихната и щастлива и ме прегърнеш силно върху гърдите Си и ми кажеш: „Ела, Любими, Копнежът на Смъртта се надига в мен… сладостта на вечната целувка се разлива в мен и ме моли“ — тогава ще Те прегърна цяла и цяла ще бъдеш моя.

Страхувам се, че ще полудея. В мен се чуват странни звуци от счупване, тайнствени струни се късат в сърцето ми, някакви едри сълзи капят и дълбаят ума ми. Чувствувам неща, които другите не чувствуват. Когато излизам вечер в градината си, зная какво казват розите и какво отвръща ясминът, и какво мислят и сънуват боязливо теменужките. Зная какво изричат оловните цветове на облаците и какви тайни страдания са видели очите на гарваните, които минават над мен и грачат. И когато вървя, настръхвам цял, защото чувствувам как светове се разрушават под всяка моя крачка, как агонизират мравки, как умират насекоми. Там горе звездите пишат писмена на език от друг свят, които аз чета и от които побледнявам. И когато тя иде, аз я чувствувам, колкото и да е далеч, и трептя цял като игла, когато доближават към нея магнит. Страхувам се, че ще полудея. В мен се раждат мисли, които горят, без да осветяват и набраздяват, без да докосват. От недрата ми се изтръгват диви и безумни песни и изгарят устните ми. Копнежите на душата ми са се развилнели и ме водят към пропаст — чувствувам го. Все ми е едно. Местностите се променят. Скръствам ръце и се оставям да тичам, все да тичам.

Край мен — ту застинали и големи морета, ту високи дървета, поваляни от мълнии, ту зелени ивици трева с големи, екзотични капки кръв — като макове. Ту ложета от цветя и сплетени тайни, които се усмихват и очакват в тъмните лози. Всичко чувствувам, всичко. От лекия шепот на целувките, който се чува нощем в гнездата, и от стенанието на лилиите под луната — до безпределната хармония, която крепи звездите. Виждам тайните, които избраниците виждат. И побледнях, душата ми се поболя и вехне от светата жажда за смърт.

О, да можех да издигна ума си до копнежите си и да свикам един ден цялото човечество пред мен, и да проповядвам това, което чувствувам.

Понякога, не зная защо, чувствувам все повече, че сме шутове на невидими сили. Артисти, играем комедията на живота и ги забавляваме. Чувствувам, че е време да строшим оковите си, да смъкнем завесата и да провъзгласим мъката, проклятието и голямата анатема. Радостта, любовта и вярата, привидения от нощта на ума, угаснаха при първата кървава усмивка на зората. И вече не ни остава нищо друго освен умората, проклятието, изтощението на ума и мъката на Истината. Орелът на Прометей не е мъртъв, защото е вечен, но усмивката, цъфтяща по всичкия мрамор и в целия живот на наивните ни предшественици, днес е станала ужасната загадка на челюстите по мъртвешките глави на Хамлет. Живеем, борим се, прегръщаме, мразим — нещастни същества — и внезапно пръстта се разтваря изпод краката ни и падаме един върху друг неми, бледи и отчаяни. Никаква надежда. Гробът е вечната нощ — вечното гниене на костите, на надеждите и на мислите. О, това негодувание, което се надига като анатема, като ридание и наводнение! О, тези високи чела, които умират, и тези големи, красиви очи, които се затварят!…