Никос Казандзакис - Змия и лилия

И се страхувам… Започвам да чувствувам… Седя безмълвен — Адам, прогонен цар, и си спомням за някаква друга Родина, и плача — плача с отчаянието и горчивината на сираците и заточените.

Навеждаш се над мен и целувките Ти изсмукват цялото ми тяло и всичката ми радост, Ти плъзгаш отгоре ми съкровищата от милувки, които се крият в ръцете Ти, и цяла се оплиташ около мен, както сладострастният бръшлян около кипариса — а аз съм неподвижен и нито се радвам, нито съжалявам, неподвижен съм и размишлявам. Размишлявам за залезите на слънцето, които са винаги красиви и винаги едни и същи и в тях има толкова много меланхолия и толкова много болка, напоена с кръв при агонията им. Мисля за звездите, които се леят като сълзи на невидим Бог, който плаче. Целуваш ме и ме питаш… А аз чувам как отдалеч идат нарядко-нарядко стенанията на лилиите, които се ронят над водите, бляновете на теменужките под листата, плача на розите, наранявани от тръните сред нощта… В душата ми се разпуква странен цъфтеж на чувства и чувам дълбокия и безпределен плач на нещата… Навеждаш се над мен, о, Клетнице, и ме целуваш, и ме прегръщаш. А аз нито се радвам, нито тъжа. Не Те виждам. И съм част от това, което плаче. Свеждам глава и мисля… Душата ми е еолийска лира, галена от стенанието на света. В очите ми плачат всички тайни на залезите. И всички носталгии на високите чела… Навеждаш се над мен, о, Клетнице, и ме целуваш, и се усмихваш, и възпяваш любовта, радостта и живота… А аз Те чувствувам като огромна лилия да се навеждаш над мен и да ридаеш — нещастна лилия, наранена от тръните на розите…

Чувствувам в себе си цели светове, чудовищен и екзотичен цъфтеж на светове. Всички цветя на душата ми са големи хризантеми, сатанински, разтворени, подобни на жълти и червени мазки на голям художник. Аз съм създаден за други светове. Чувствувам онази глъбина, която чувствуват избраните души на мъчениците — океана, наводнението и загадката на големите очи, и тайните, които се крият в дълбините на бръчките на високите чела. Дълбоко в мен властвува и плаче Носталгията по друга, по-красива Родина.

Чувствувам, че това, което търся, е над любовта и над радостта от живота, над науката, над славата и над звездите. Не дръж крилете ми вързани в прегръдките Си.

Ти си само сянка и само усмивка в голямото пътуване на душата ми. Очите Ти са два чисти извора, където дойдоха да пият и да си отпочинат мислите ми. Между гърдите Ти се крие меката възглавница, където спах за миг, за да се събудя отново. Не ме дръж вързан. Загадката не е скрита в Недрата Ти, нито в големите Ти очи. А ръцете Ти са малки и слаби и не прегръщат цялата ми душа. Над звездите има магнит, който ме притегля. И цялото ми тяло трепери, намагнетизирано от Голямата Носталгия и от Големия Копнеж. Някой ме притегля от звездите. Не ме дръж вързан. Това, което търся, е над любовта и над радостта от живота.

Тръшнах се на леглото, изтощен от живота през целия този ден. Пред прозореца ми дебнеше дълбока нощ, която се разля мълчалива и черна наоколо, когато угасих светлината. Изтегнах върху леглото умореното си тяло, потънах в меката възглавница и щастлив затворих очи. Мир и Покой се разляха с наслада по тялото ми — нещо като сласт ме изпълни цял. Затворих очи щастлив и се замислих за Голямата нощ на Смъртта.

Безпределен залез се простира в мен. Някакво слънце умира в мен. Един червен саван бавно се рони над водите. Всичко в сърцето ми мълчи с тежкото мълчание, което покрива големите болки и великите мъртъвци.

Погребалният звън на някаква камбана отеква в душата ми — и чувствувам, че тя е като камбаната, която се чува във вечерния въздух да оплаква бавно умиращия ден.

Някакво тайнствено тяло се повали в сърцето ми и умира.

Нещо гигантско агонизира в сърцето ми.

Понякога ми иде да нарисувам душата си. Вечното оплитане на Лаокоон. Змиите на Знанието и конвулсиите на Болката. И бавното и безкрайно удушаване на мечтите — моите рожби.

Чувствувам в себе си, в сърцето си, една огромна „Кула на Глада“. Някой ме е затворил там заедно с бляновете ми. Чух как заковаха вратата и хвърлиха ключовете в реката. Гледам бляновете си в очите и мълча. Сълзите пресъхнаха и сега съм ням и неподвижен, и дните минават над капандурата, и децата ми плачат и ме обграждат. Едно по едно падат по очи в краката ми мъртви. И останах сам. И труповете им се издигат на камара около мен, красиви и бледи, с отворени очи, сякаш още се оплакват. А аз съм сляп и ги търся в нощта на сърцето си… В нощта на сърцето ми някакъв баща плаче и търси рожбите си.