Никос Казандзакис: Змия и лилия

Чу се глас в Рама, ридание, плач и вопли. Рахил, оплакваща децата си, не искаше да се утеши, че ги няма.

Не можех да заспя. Някакъв кошмар — една мисъл — притискаше гърдите ми и имах нужда да изляза навън и да подишам малко въздух. Исках да тичам, да тичам, докато уморя тялото си и краката ми се изранят, и се изтощя — за да забравя. За да не виждам повече онези очи, в които има толкова невинност и толкова девственост, и толкова синьо щастие в дълбините им. В дълбините им, без да знаят това, се крие и спи цял един свят, който ми се оплаква. И вървя в нощта по пустите улици, навън под дърветата, и мисля. И виждам неща, които другите не виждат. Вървя и чувствувам. Някакъв микроскоп стои пред очите на душата ми и отравя живота ми. С просто око другите не виждат тайните. Когато се навеждам над прозрачната вода, която ромоли и тече, и се доближавам, за да утоля жаждата си — микроскопът ми показва кълба червеи, безброй микроби и малки чудовища, които плуват, играят и се целуват, протягат пипалата си и дебнат. Когато се доближавам да помириша розата, виждам грозните и голи жилки по листата й и виждам хиляди живи същества да пълзят по тях и лепкави твари да се гонят.

Върху устните на красивите жени виждам целувките да пълзят, да блудствуват и да безобразничат. Различавам бръчките върху челата им, а в очите им тъмните убежища на нощните пориви и на непристойната любов. Когато се забравям от радост, гледам как безпределната болка и угризението идат, помрачават и завладяват всичко. Зад очите Ти, о, Клетнице, виждам да пада и да се сгромолясва нощта на черни криле. И сред насладата, която сковава и възбужда телата ни, и сред отзвука на целувките ни, и в любовните дълбини на леглото ни, които знаят толкова наши тайни — микроскопът, непоклатим пред очите на душата ми, ми показва как се прегръщат два ужасни скелета и чувам скърцането на костите им, чувам дълбоко вътре в душата ми студенината и ужаса на гроба.

О, когато си Те представям в гроба, в кръвта ми се надигат като вълни диви инстинкти на наслада и ужас и искам да Те грабна и да впия устни в устните Ти, и да Те притисна с всичката сила на отчаянието и на любовта, да станем едно тяло, да се стопим в един пламък на прегръдката — да се притиснем в една безкрайна целувка на цялото ни тяло и да издъхнем сред мълниеносна наслада нощем, в полунощ — за да не намери и вземе от нас Смъртта нищо друго освен малко пепел.

Дай ми устните Си и цялата Си плът, и цялата прелест на движенията Си, и цялото вълнение на тялото Си. Тук, под звездите, тази вечер в кръвта ми се надигат диви копнежи за наслада и диви, смъртоносни трепети. Тази вечер ще Те притисна цяла, ще Те смачкам цяла в ръцете си и ще оставя върху тялото Ти огнените белези на неизлечимия си копнеж. Не усещаш ли и Ти под луната, която като огромна гробница влачи неизлечимата си болка горе в небесата, не усещаш ли нуждата да побързаме да се насладим и не чуваш ли да се издига около нас и да тътне, и да ни обкръжава все по-тясно и по-тясно голямото, безмълвно море на Смъртта?

Нещо се обтяга в ума ми. Нещо диво като лудост и като любов вилнее в душата ми. Страхувам се да не полудея. Очите ми виждат дълбоко, много дълбоко и плачат.

Ела да побързаме, след като ще умрем, след като костите лежат неутешими долу в пръстта. Ела, всичко около нас умира. Долу цветята агонизират и вехнат, а над нас колко ли звезди издъхват! Колко светли и неутешими драми блуждаят над главите ни — сред вечния ужас и вечното мълчание!

Ела, дай ми устните Си и не ми отказвай тялото Си. Искам да увия тялото си около Теб и да изцедя върху Теб, о, Клетнице съкровището на устните си и да отровя цялата Ти душа с отровата на предчувствията си.

Потопът заливаше света. Две ръце на нещастна майка, която се давеше, още се виждаха над водите да стискат отчаяно едно детенце, за да го спасят.

А потопът се надигаше, надигаше…

Рози, рози, рози, за да украся душата си, преди да умре. Да бъде безлунна нощ, да бъдем двамата заедно и над нас да преминава копнежът, тежък и мълчалив. Да бъде като пожар последният проблясък на любовта ни, полунощният час да се изчерви от свян и устните ни да се сковат в безкрайна, няма и неподвижна целувка. И кантаридата на целувката ни да потече в дълбоката нощ и да събуди недрата на животните в дълбините на горите, и да ги подлуди със сладострастието на нощните съвкупления, и да премине над цветята, да разпусне поясите им и да се видят всичките им тайни…