Никос Казандзакис - Змия и лилия

Безпределно море. Без вълни, тихо и дълбоко. Не се вижда бряг. Небето е тежко и облачно. Във въздуха няма морски птици и в мъртвите води няма риби.

Само точно в средата на морето една лодка със странна форма — като ковчег — се движи по водите без платна, без гребла и кормило, върви полека напред и едва се вижда как безшумно пори водата. Сякаш отгоре я тика някаква невидима ръка. А в лодката ми се стори, че сме ние двамата, Любов моя, легнали един до друг, с восъчен кръст в уста — един до друг, мъртви.

Някакъв свят потъна в мен. Когато понякога душата ми е прозрачна, навеждам се и гледам в тайните й дълбини. Големите бели мраморни блокове от разрушените сводове на храмовете се сгромолясват натрошени. Колоните на дворците са се наклонили напукани и водите навлизат вътре, разяждат и разрушават големите, великите картини. Камбаните вече не бият. Градините вътре се ронят и птиците вече не пеят по клоните. Останали са някакви бедни къщички. Все още стърчат някакви мраморни колони. Всеки ден в сърцето ми се чува звук от удар и тътен и си казвам неподвижен, спокоен и отчаян: някоя мраморна колона пада.

Седя и мисля за нещастните птици, привличани омагьосани от очите на змията. Вперва очи в птицата и тя веднага започва да трепери, сякаш обхваната от конвулсии. От гърлото й се изтръгва звук на агония и ужас и минаващият пътник веднага чувствува, че някъде там има змия. Нещастната птица тича нагоре-надолу по клона, сякаш иска да избяга. Но се приближава все повече и повече. Змията стои с неподвижни очи, обвита около ствола на дървото. А птицата се приближава, приближава се все повече и повече и накрая пада с главата напред в отворената уста на змията.

Седя, мисля и оплаквам всичко притегляно, омагьосано и неутешимо към Смъртта.

„Дай ми да затворя с устни очите Ти, за да не гледат нагоре. Остави да положа ръката си върху челото Ти, за да охладя мисълта Ти. Ела, наведи се над мен: копнея за целувките Ти и любовта Ти, о, Любими! Ела да потичаме ръка за ръка отново, както някога, по теменужните пътеки на любовта ни. Ела, устните ми ожадняха, нощта е красива, луната е по-сребърна, звездите по-влюбени. Ела, аз съм Твоята Любима. Ще отидем на края на брега, ще седнем върху някоя скала и сгушена в прегръдките Ти, ще слушам съзвучието на шепота на морето, съчетано е химна на целувките ни. Ще прегърнеш полека тялото ми, ще потопиш очите Си дълбоко в моите и ще излееш плътно връз устните ми цялата Си любов.“

Чувствувам как вътре в мен някакъв Бог стреля с лък по бляновете ми. И в душата ми се чуват странни стенания на ранени.

Допри страна до моята, помъчи се да задържиш сълзите Си, не оставяй сърцето Си да се разкъса от болка и чуй: ще излея плътно връз устните Ти цялата си любов.

Зная един остров, изгряващ там долу, Ти не го виждаш, но аз го виждам — там долу, където небето целува морето. Оттам побягват и тръгват по вълните, когато удари полунощ, и стигат до сърцето ми тихи и безкрайни звуци на влюбени песни, които вървят по водите и идат към мен, за да ме намерят. Чувствувам как проникват в мен и молят.

Сплитат се плътно около душата ми и пеят странни, о, странни думи, и я повличат натам, надалеч, към острова на хармонията. Там, сред вълните, се появяват бели ръце — виждаш ли ги? — и ми правят знак да отида, и големи красиви очи ме гледат и ме канят… Не плачи, Любима моя, недей, превъзмогни болката Си и изслушай цялата ми любов. Не казвай, че съм луд. Не виждаш Ти, но аз виждам.

От острова потегли лодка и се плъзга полека по морето, и иде, за да ни вземе. Ела, Любов моя, ще полегнем в лодката, копнежът на любовта ще издуе платната, голямото Спокойствие ще се разстели връз вълните, ще обвия с ръка шията Ти, ще потърся устните Ти и ще заспим. Шумът на живота там долу на брега не ще прекъсва повече ласките ни. Грубият досег на света не ще омърсява повече любовта ни. Ще бъдем сами в морето, потопени в хармоничната песен, която ще долита от омагьосания остров, и белите ръце ще тласкат лодката, и големите красиви очи отпред ще водят. Ще затворим вековете в сърцата си. Времето ще спре и няма да замърсява повече любовта ни. Звездите ще се движат над нас, светове ще умират, мъката ще властвува и ще убива, а ние ще бъдем неподвижни, влюбени и морето ни ще бъде тихо, платната издути, а големите очи отпред ще сияят и лодката ни вечно ще се плъзга в тайната и в хармонията.