Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс( двете части)

През петнайсетгодишното й отсъствие Ню Йорк се бе променил, и то определено към по-лошо, реши Валънтайн, докато се разхождаше смутена по уличките около Трето Авеню, където бе играла като дете. Едва успяваше да си проправи път през тълпите, които доволно чакаха на опашките пред кината, сякаш не филмът, а умението, дори изкуството да чакаш на опашка, бе голямото събитие. Вече цяла седмица кръстосваше забравените улици и търсеше по-евтиничък апартамент, но появата на „Блумнигдейлс“ — това пищно цвете на американската култура — и все по-голямото изобилие на кино салони бяха направили квартала толкова моден, че наемите бяха абсурдно високи.

Благодарение на спестяванията си и на наследството Валънтайн разполагаше със солидна сума, от която да се издържа, докато си търси работа като моделиер. Знаеше, че ако се стигне до най-лошото, благодарение на уменията си веднага ще си намери работа като шивачка на Седмо Авеню, но нямаше никакво желание отново да се захваща за иглата, за да си изкара прехраната. Не за това бе напуснала единствените си близки на този свят, и което бе дори още по-тежко, любимите си майки-заместителки и лели от „Балмен“, които превърнаха последния й месец в модната къща в поредица от сълзливи сцени и дори объркаха, за ужас на мосю Балмен, графика на пробите. Стигнаха дотам — не една, а цели две баронеси Ротшилд бяха принудени да чакат, — че майсторката на ателието, където работеше Валънтайн, помоли мадам Спание лично да се намеси и да се опита да убеди момичето да не напуска Франция. Но госпожа директорката — образец на делова французойка, когато ставаше въпрос за бизнес, притежаваше много храбро и типично британско сърце. Французойка по майка, мадам Спание бе родена и израснала в Англия и макар да бе квинтесенция на парижанката, с осемдесет и пет процента от сърцето си клонеше към Англия, а останалите петнайсет бяха отдадени на Ню Йорк. Когато се вгледа в миловидното, живо лице на Валънтайн и разбра, че момичето говори съвършен английски, собствената й буйна кръв пламна при мисълта за приключенията и възможностите, които я очакват. Не можела да си представи нищо по-божествено, нищо по-привлекателно, нищо по-вълнуващо от това Валънтайн да се утвърди, но наистина да се утвърди в Ню Йорк, сподели тя пред онемялото от изненада момиче. Дори да не си помисля да прахоса живота си и някое шивашко ателие — самата тя, Джени Спание, бе започнала като обикновена продавачка в приземния етаж на „Фортнъм и Мейсън“ в Лондон и много скоро се бе превърнала в предпочитаната продавачка, която обслужваше Уелския принц, щом дойдеше да пазарува за Коледа. Разбира се, Валънтайн трябва да замине! А ако някога се върне, да се върне като клиентка — за нея ще направят специални отстъпки в цените!

Спомняйки си вдъхновяващия разговор с мадам Спание, Валънтайн се окуражи и реши да последва съвета на чиновника в евтиното хотелче, където бе отседнала, докато си намери апартамент. Из целия град, каза й той, има стари административни сгради, за които малко се говори, защото не е съвсем законно, но там могат да се намерят свободни мансарди. Постройките са твърде занемарени и вече не се използват за канцеларии, но ако не е прекалено придирчива, мансардите станат за живеене.

Валънтайн огледа и отхвърли четири мансарди, коя от коя по-запуснати и порутени. Петата, която й предложиха, бе на последния етаж в сграда от трийсетте години. Портиерът й каза, че в останалите три има обитатели — семейство, работещо нощна смяна, тих възрастен господин, който вече десет години пишел книга, и някакъв фотограф. Валънтайн огледа двете стаи и отбеляза, че няма дупки по пода; жилището — може би заради прозорците с изглед към Хъдзън и откриващия се силует на града — й напомни с нещо Париж. Валънтайн каза, че ще се нанесе. Цял живот ли ще страда от носталгия, запита се тя. В Париж всичките си джобни пари даваше за американски плочи и филми. Сега, в Ню Йорк, я бе очаровало жилище, което с вида и осветлението си напомняше Париж. Само след две седмици вече бе освободила багажа си й бе подредила апартамента съвсем като парижкия. Единственото, което й липсва, за да се почувства като у дома си, каза си тя, е пълният килер — и се втурна да пазарува, което свърши, както знаем, със спасяването на двете бутилки вино от Спайдър.

След като Елиът си тръгна, Валънтайн си помисли, че не само апетитът му се оказа достоен за огромните запаси пастет и сирене, които току-що бе купила, но е и приятен събеседник, стига тя да се освободи от притеснението, че остава насаме с мъж, при това американец. Откакто навърши шестнайсет години, братовчедите й все я запознаваха с евентуални гаджета, но нито едно от тях ни най-малко не отговаряше на смътната й представа за истински мъж. Бърчеше луничавото си носле, дори когато ставаше въпрос за особено подходящи партии, които благодарение на обезпечената си работа в „Рено“ или кой да е друг от заводите по периферията на Париж бяха успели да си купят своя собствена малка симка. На Валънтайн, твърде разумна за възрастта си, те се струваха или глупави пубертети, или преждевременни старци, досадни, педантични и толкова предсказуеми, че си ги представяше обградени от потомство дори още преди да са се оженили. Без сама тя да го съзнава, представата на Валънтайн за мъжете бе изградена от американските филми, които години наред бе гледала всяка събота. Ходила бе на „Бъч Касиди и Сънданс Кид“ цели девет пъти, на „Булит“ шест пъти, на „Бони и Клайд“ — осем. За нея идеалният мъж бе смесица от Редфорд, Бийти, Нюман и Маккуин. Нищо чудно, че не го откриваше сред французите от дребната буржоазия.