Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс( двете части)

— Изобщо не става дума за обезсърчаване — отвърна й той. — Според мен ти просто си поела погрешен път. Искаш да те вземат на работа на базата на модели, от които на тях свят им се завива. Мен ако питаш, скиците ти са невероятно интересни, но аз не си изкарвам хляба, като правя дрехи и изобщо не ме интересува какво жените ще пожелаят да си купят. Ти изпреварваш момента, не си попаднала на мястото си, но си прекадено твърдоглава, за да го признаеш. Не можеш насила да втълпиш някому идеите си, колкото и да са блестящи.

— И как предлагаш да постъпя? — Тя се втренчи ядосано в него, сякаш щеше да го убие с поглед. — Ако аз не си намеря скоро работа, ти ще умреш от глад!

— Това се казва удар под кръста! Подла французойка! Колко пъти съм те молил да ми позволиш да платя всичко това! — възкликна той и я прегърна, без да се поддава на гнева й.

— Днес, Елиът, ще платиш за всичко. А списъкът ми е дълъг.

— Най-сетне отстъпи, нали? Отлично. А след като ти е дошъл умът в главата, какво ще кажеш за още една мъничка отстъпка?

— Първо ми кажи каква е — нямам ти вяра, Елиът.

— Измисли нови модели. Цяла папка. Забрави всичките си глупави идеи как трябва да се обличат създанията в най-прекрасния от всички възможни светове, поразходи се из града няколко дни и погледай какво всъщност носят жените, не най-богатите, не бедните, а онези по средата, над осемнайсет и под шейсет години.

Валънтайн захвърли три домата обратно в коша, с което безжалостно ги смачка, и ужасена вдигна очи към Спайдър.

— Съветваш ме да копирам! Искаш да кажеш да построя моделите си върху онова, което жените така или иначе вече са сложили на гърба си? Каква отвратителна, пошла идея… Това е долно, Елиът, казвам ти, това е…

— Ама ти наистина си глупачка. Няма ли най-сетне да пораснеш? — Спайдър обичаше разгневените жени. Поне една от сестрите му винаги се гневеше за нещо. — А сега ме чуй. Просто си затвори устата и ме изслушай. Виж какво носят жените, а след това измисли модели, които са по-добри, но не толкова различни, та да трябва изцяло да променят вкусовете си. Хората не обичат да се променят — всъщност това напрано им е омразно, — но цялата идиотска модна индустрия е създадена така, че да ги кара да се променят, защото не се ли променят, няма да имат нужда от нови дрехи. Но това трябва да се постигне постепенно, за да не се притесняват дали новото не е твърде чудато, смешно или пък къде ще го облекат — или с какво — или пък дали, ако го сложат, няма твърде много да бият на очи сред останалите. Трябва постепенно да ги спечелиш — пророците никой не ги обича.

Валънтайн навъсено мълчеше. Разкъсваше се между цялостното си възприятие за модата като индивидуален израз на творческия дух и мигновеното си прозрение за правотата в думите на кучия син Елиът. От реакциите на всички моделиери, с които бе разговаряла, се бе убедила, че няма да си намери работа със скиците, които показваше. Дори най-добронамерените, най-искрено възхитените и окуражително-настроените й бяха казали, че хрумванията й са твърде необикновени, твърде неприложими. Но как не й се искаше да отстъпи! Как не й се искаше да осакати принципите си, за да ги приспособи към житейската реалност! Раздирана от гняв, цели пет минути съсредоточено търси най-хубавата маруля. Тъй като четеше чувствата й по лицето, Спайдър изпита съчувствие, но бе твърдо решен да отстоява докрай своето.

— Буржоа, консервативен никаквец! — нахвърли се тя върху него. Той се засмя. Това означаваше, че я е убедил. — Защо си мислиш, че така добре познаваш жените, Елиът? Я се погледни! Обличащ се като просяк, а си въобразяваш, че знаеш какво става в главата на всяка жена, мърльо по кецове! — Самоувереността му я влудяваше, още повече че съзнаваше правотата му и не можеше да си прости, дето сама не е прозряла истината.

— Скромността не ми позволява… — подхвана Спайдър, но тя грабна един едър грозд и заплашително пристъпи към него. Той пусна тежката пазарска чанта на земята и като я прегърна, с лекота я вдигна на такава височина, че да се гледат право в очите.

— Зная, че искаш да ми се отблагодариш, ала не мога да приема този грозд, Валънтайн. Но ако искаш, можеш да ме целунеш. — Не трепна пред изумения й поглед и точно тогава му хрумна, че очите й са с цвета на млади листенца.

— Не ме ли пуснеш веднага на земята, ще те ритна между краката, Елиът!

— На французойките определено им липсва поетичност — въздъхна той, но я пусна. Чудеше се дали да я целуне. Ужасно му се искаше да го стори, а за такива неща Спайдър обикновено не се колебаеше. Приискаше ли му се да целуне някоя жена, целуваше я. Но Валънтайн бе такъв костелив орех, такова странно горделиво създание, а без съмнение сега се чувстваше и унизена. Би могла да приеме целувката като израз на снизхождение. Затова внимателно я пусна на земята и измъкна грозда от ръката й. Пък и, подсети се, тя бе негова съседка и приятелка, а той държеше да запази тези отношения помежду им. Не искаше да спи с Валънтайн, защото станеше ли това, рано или късно историята щеше да свърши. Дори да останеха приятели, както често се случваше с любовниците му, нямаше да е същото.