Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс( двете части)

Валънтайн успя да си изгради отлична представа къде трябва да потърси работа, просто като поглъщаше информацията на „Уиминс Уеър“. И в понеделника след непредвидената си вечеря със Спайдър се зае с тази задача, грижливо облечена в най-сполучливите си и оригинални рокля и палто, съвършено гримирана, пъхнала под мишница папката си със скици. В съзнанието й нямаше и следа от съмнение точно каква иска да бъде: помощник-моделиер.

И най-посредственият моделиер трябва да има помощник, който да превръща скиците в осезаема реалност, да бъде посредник между него и ателиетата, да служи като спаринг-партньор, с когото да се обиграват новите идеи, понякога сам да предлага идеи. След смъртта на Ан Клайн нейната до този момент никому неизвестна помощничка Дона Каран се прочу само за двайсет и четири часа, като създаде съвършена колекция в стила на Клайн. Сега тя вече има собствени помощници и бизнесът й процъфтява.

От „Уиминс Уеър“ Валънтайн извади дълъг списък на моделиери, от чиято работа се възхищаваше, и издири адресите им в телефонния указател. Центърът на моделиерския бизнес в Съединените щати се намира именно в Ню Йорк в няколко високи сгради на Седмо Авеню. За Валънтайн бе достатъчно само да прочете във фоайетата имената на обитателите им, за да й секне дъхът, ако изобщо й бе останал дъх, след като се бе борила с тълпите на улицата и с тълпите във фоайетата, които при това бяха нищо в сравнение с тълпите в асансьорите. Сърцето на Седмо Авеню повтаря кошмарите на страдащите от клаустрофобия: все едно че всички улици в Хонконг са събрани в няколко безлични, лишени от очарование сгради.

В приемната на всяка модна къща има по една обиграна администраторка, която гледа на знаменития журналист от „Харпърс Базар“ със същото подозрение, с което стрелка равина, дошъл да събира помощи за храма си. Валънтайн обаче умееше да се справя с подозрителни жени — та нали в отношенията си с подчинените всяка продавачка във френска модна къща е все едно затворнически надзирател. Тя знаеше, че само откритата наглост би могла да й донесе някакъв успех.

— Аз съм Валънтайн О’Нийл — оповестяваше тя категорично със същата смесица от спокойна, премерена дързост и лека презрителна усмивка, която бе наблюдавала у действително богатите клиентки, когато пристигаха при Балмен. При това умишлено подчертаваше френския си акцент. — Бих искала да говоря с мосю Бил Блас.

— По какъв въпрос?

— Моля съобщете на мосю Блас, че Валънтайн О’Нийл, помощничката на мосю Пиер Балмен, би искала да разговаря с него.

— По какъв въпрос?

— Бизнес. Току-що пристигнах от Париж и нямам време за губене, така че, моля ви, уведомете мосю Блас.

Понякога усилията й оставаха напразни, понякога й казваха да се обади по-късно, но почти винаги в държането й имаше достатъчно властност, а в дрехите — достатъчно заслепяваща изисканост, достатъчно небрежна самоувереност в стойката й, за да не й откажат среща с моделиера, или най-често с помощника му. Думите й, че е работила при Балмен, обикновено не се поставяха под съмнение. Въпреки младостта си тя така добре играеше ролята си, че обикновено й даваха шанс да покаже скиците си. Моделиерите на Седмо Авеню не пренебрегват възможността да открият нови дарования. Някога самите те са били обещаващи новаци с модели в папки и отлично знаят, че във всяка папка може да се намери нещо добро.

Но 1972 не беше подходяща година да си търсиш работа на Седмо Авеню с папка оригинални модели, които твърде много са различаваха от общоприетите. Модната индустрия едва се бе съвзела от кървавата баня, предизвикана от модата на полите до средата на прасеца, и продажбите бяха спаднали до минимум, тъй като американките отказваха да купуват нови дрехи и предизвикателно се вкопчваха в старите си панталони за следващите няколко години. Всъщност никой не знаеше накъде да се насочи, но новите и свежи идеи изглеждаха определено не на място.

— За три седмици бях отхвърлена от трийсет и девет моделиери, Елиът. Кажеш ли ми да не се обезсърчавам, ще те цапна с това умряло пиле по главата.

Спайдър вече редовно придружаваше Валънтайн, когато в събота сутрин тя тръгваше да пазарува из италианските магазинчета по Девето Авеню. Оправданието му бе, че не може да допусне тя да мъкне камарите продукти, които купуваше, но не по-малко го вълнуваше и въпросът какво смята Валънтайн да готви, за да знае пък той на какво да разчита. Манекенката, с която по това време имаше връзка, държеше в хладилника си единствено козметичен крем. Когато не я водеше на вечеря, тропаше колкото може по-шумно по стълбите към стаята си. Валънтайн винаги се оплакваше, че не било приятно да готвиш само за един човек, и затова го изчакваше да пусне плочата на Ела и Луис с „Мъглив ден в Лондон“, след което пъхваше под вратата му бележчица, на която пишеше: pot-au-feu или choncroute по елзаски. Елиът бе единственият човек, когото познаваше в Ню Йорк, а не виждаше причина да вечеря сама. Разрешението на проблема бе съвсем логично.