Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс( двете части)

— Защо напуснахте Балмен, госпожице О’Нийл? — Бе първият, който си направи труда да й зададе този въпрос. Валънтайн усети как пребледнява — винаги пребледняваше, когато би трябвало да се изчерви.

— Там нямах бъдеще.

— Разбирам. На колко години сте?

— На двайсет и шест — излъга тя.

— На двайсет и шест и вече помощничка на Балмен. Хмм. Бих казал, че това със завидно положение на вашата възраст. — От начина, по който прехапа долната си устна, тя разбра, че мигом е прозрял измамата.

— Не е важно защо съм напуснала Балмен, а дали ви харесват моделите ми, господин Уилтън — отвърна Валънтайн, призовавайки на помощ цялата си ирландска дързост и най-превзетия си френски акцент.

— Изумителни са. Идеални за днешния обезумял пазар. Точно от каквото имам нужда, за да накарам жените отново да започнат да купуват. Проблемът е, че аз вече имам, а той си има помощник, с когото работи от години.

— Колко… неприятно.

— Но не за вас. Помощникът на Серджо ще трябва да ни напусне. Не съм в бизнеса, за да ощастливявам хората, госпожице О’Нийл. Тук аз не само държа парите — тук аз вземам всички решения. Кога можете да започнете работа?

— Утре?

— Не става. Трябва да направя малки размествания. Какво ще кажете за понеделник? Умеете ли да шиете?

— Естествено.

— Да кроите?

— Разбира се.

— Да изработвате образци?

— Очевидно.

— Да правите проби? — Безспорно.

— Да правите модели?

— Това е абсолютно необходимо.

— Да надзиравате ателие?

— Ако ми се наложи.

— Ако можете да правите всички тези неща, заслужавате много повече от сто и петдесет долара, които възнамерявам да ви плащам.

— Отлично го зная, мистър Уилтън. Но аз не съм нито кроячка, нито шивачка. Аз съм моделиер.

— Разбирам. — Изгледа я изпитателно, повдигнал съучастнически и развеселено дебелите си вежди. Техническият й опит бе твърде богат, за да е имала време да помага на Балмен, пък и неговите помощници тъй или иначе винаги са били мъже, а не девойки.

Валънтайн събра скиците си колкото може по-бързо, опитвайки се да запази самообладание.

— Ще бъда тук в понеделник — каза тя и излезе от кабинета на Уилтън с деловия вид на човек, свикнал да го наемат на работа. Докато разтреперана от благодарност чакаше асансьора обаче се молеше господин Уилтън да не я настигне и да не започне отново да й задава въпроси.

Нищо от житейския й опит не би могло да подготви Валънтайн за Серджо, моделиера на „Уилтън Асошиейтс“. Познанията й за света на хомосексуалистите се изчерпваха главно с наученото през последните няколко седмици, докато обикаляше големите фирми. Всъщност единственото, което знаеше за дизайнерите-педерасти бе, че са ненадминати в пренебрежението, с което я отхвърляха. При Балмен цареше атмосфера на напрегната, едва прикрита женственост. Кроячите и майсторите на средна възраст там бяха безлични като опитомени сиви мечета. Собственият й семеен живот не предполагаше никакъв досег със света на хомосексуалистите в Париж, макар тя, разбира се, да знаеше за неговото съществуване.

Серджо бе млад, с изящно изваяна шия и брадичка. Устните му бяха нацупени и дръзки, лицето — класически сладострастно, а косата му доста дълга, лъскава, кафява. Облеклото му бе образец на италианската мода: копринената риза бе разкопчана до пъпа и откриваше почти изцяло гладките му гърди с приятен загар, а тънката талия бе обхваната от тежък колан със златна катарама. На испанска арена за борба с бикове панталоните му вероятно не биха изглеждали препалено тесни, но на Седмо Авеню те бяха безспорно предизвикателни.

В понеделник сутринта Серджо бе същинска капризна принцеса, изпаднала в царствен гняв. Спешно бе призован обратно след препалено кратка ваканция, за да установи, че безропотният му и неуморен помощник е заменен чрез мръсничък номер, който Алан му бе изиграл в негово отсъствие. Човек никому не можеше да вярва в този бизнес! Френска мацка. И това ако не бе подлост!

— Престани да хленчиш, Серджо. Момичето има талант и ще ти върши добра работа. А ако смяташ да ми тропаш с краче и да разиграваш сцени, върви другаде. — Алан Уилтън изгледа Серджо със зле прикрито презрение.

— Ще съжаляваш за това, Алан.

— Не смей да ме заплашваш. Знаеш кой тук е господарят, нали? Нали? Така че размърдай си това мъничко сладко задниче и се залавяй за работа. А ако възнамеряваш да правиш мръсотии на Валънтайн, откажи се навреме.

Серджо излезе от кабинета малко умилостивен от думите на Алан. В определени ситуации обичаше да… да му казват какво да прави. А Алан бе такъв властен кучи син. Но, дяволите да го вземат, сега да се залавя за работа… Не, поне не веднага, не когато усети члена си така възбуден, че трябваше да предприеме нещо или щеше се изпразни в панталоните си. По пожарното стълбище Серджо се спусна два етажа по-долу до мъжката тоалетна, прочута заедно с още няколко други по цялото Седмо Авеню. Огледа се бързо, за да се увери, че коридорът е пуст и се шмугна вътре. Там вече имаше десетина мъже, някои тихичко разговаряха, други нервно крачеха напред-назад, трети просто си стояха и пушеха, озъртайки се. Серджо разпозна виден закупчик на мъжко облекло, порторикански борсов агент, заместник-директора на голям универсален магазин, русокос манекен и млад работник от компания за готово облекло. Не поздрави никого и никой не го поздрави. Сърцето му лудо биеше, докато тършуваше в джоба си за цигара и същевременно опъваше тънката материя на тесните си панталони така, че ясно да се открои набъбналият му член. Един от мъжете — непознат, облечен строго като банкер, веднага се приближи със запалка в протегнатата си ръка.