Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс( двете части)

— Харесва ли ти? — попита той Серджо.

— Право в задника.

— Избрал си ужасно място за това.

— Е, да… Ама човек не може всичко да има. Какво ще кажеш да го посмучеш?

— И как ще стане? — устните на непознатия бяха полуотворени от сладостно нетърпение.

— Влез в онази кабинка, третата от края — подходяща е.

Непознатият в кабината едва бе започнал истински да се възбужда, когато усети как устата му се изпълва със сперма. Трескаво я запреглъща, опитвайки се да задържи пулсиращия пенис възможно най-дълго в устата си. Щом свърши обаче, Серджо безцеремонно се отдръпна от дупката, затвори ципа си с отдавна обиграно движение и се шмугна навън през вратата. Проклинайки едва чуто, непознатият внимателно напъха изпънатия си пенис обратно в панталоните си и излезе от кабинката. Отново щеше да опита късмета си и този път нямаше да се примири с такава половинчата работа, още повече че бе дошъл чак от Дариън.

Валънтайн би искала да не се пречка много-много в краката на Серджо. Не че се държеше грубо с нея — тогава би могла да реагира, — но неприкритото му, пълно пренебрежение сякаш изпълваше и наелектризираше пространството наоколо. Поради работата си те обаче бяха непрестанно заедно, често принудени да се надвесват над едно и също парче плат или хартия, постоянно длъжни да се съветват по този или онзи въпрос. Серджо имаше вкус, признаваше го, особено що се отнася до специалитета на фирмата — спортни дамски костюми от изящна вълна или кашмир, кожа, лен и естествена коприна. Фирмата бе създадена само преди шест месеца, но Алан Уилтън, по-рано съдружник в огромна компания, бе вложил в нея солидни капитали. От клюките Валънтайн постепенно научи, че Уилтън продал акциите си в предишната компания, когато се развел с жена си, дъщерята на основателя й. За миналото му никой не знаеше подробности, защото също като Валънтайн всички съвсем скоро бяха постъпили на работа. Серджо бе единственото изключение. И по-рано бе работил за Уилтън и бе останал с него след напускането на компанията.

Серджо бе изцяло погълнат от подготовката на лятната колекция на „Уилтън Асошиейтс“, но не дотолкова, та да не намери време да включи в собствените си скици много идеи на Валънтайн. Често ги прекопирваше, без дори да си направи труда да ги попромени.

Един следобед, около два месеца след като я бе назначил, Алан Уилтън покани Валънтайн в кабинета си.

— Не си ме питала, Валънтайн, но искам да ти кажа, че според мен ти прибави нещо много съществено към нашата колекция.

— О, благодаря ви! Серджо ли…

— Серджо не обича да си поделя славата. Нищо не е споменавал. Но аз просто имам отлична памет. — Очите му на дива котка бяха вперени в нейните. — Имаш ли нещо против да вечеряме заедно в петък? Много бих искал… ако, разбира се, не заминаваш за уикенда.

Валънтайн усети как от изумление й се изправят косите. При всяко от честите си посещения в ателието Алан Уилтън винаги се отнасяше към нея с дружелюбна сдържаност. Той я притесняваше, макар че никому не би го признала, дори на Елиът.

— Не! Искам да кажа… никъде няма да ходя през уикенда… и с удоволствие приемам поканата. — Бе съвсем объркана.

— Чудесно! Тогава да дойда да те взема от дома ти?

Валънтайн си представи как този великолепно облечен мъж се катери шест етажа нагоре към мансардата й на светлината на четирийсетватовата крушка и побърза да възрази:

— Може би не е съвсем уместно. — Глупачка, смъмри се наум, в това няма никаква логика! — Искам да кажа… движението е толкова натоварено… в петък вечер. Не е ли по-добре да се срещнем някъде? — Какво движение, запита се тя отчаяна. Та нали в петък вечер всички напускат града с колите си!

— Както предпочиташ. Ела у дома преди това да пийнем по чашка, а после ще отидем в „Лютес“. Ще ми кажеш как ти се струва в сравнение с парижкия „За Тур Д’Аржан“. — Погледна бялата й работна престилка. — Така ще можеш да облечеш една от роклите си от „Балмен“. И ще си побъбрим за добрия стар Пиер. Поне от три години не съм го виждал.

— Струва ми се, Серджо ме вика — прибързано го прекъсна тя.

— О, в това няма никакво съмнение. Да кажем в осем часа? Живея в Ист Сайд, ето адреса ми. Къщата е старовремска. Просто позвъни на външната врата и ще ти отворя. Първата врата направо.

— Добре. Е… тогава до петък… — Припряно излезе от кабинета му и изведнъж осъзна, че по всяка вероятност до петък ще срещне Уилтън поне още десетина пъти.

Валънтайн пристигна пред вратата на Алан Уилтън облечена в къса, изящна черна копринена рокля с подходящо отворено сако, украсено с черни сатенени панделки, които сама бе измислила и измайсторила, а Балмен с гордост би предпочел да обяви за свои. Очакваше домът му да е в стила на работното му място, което включваше всички клишета на директорския кабинет: сиви релефни стени, килим с черни и бели геометрични фигури, мебел и от полирана стомана и стъкло — подчертано мъжки и делови като стопанина си.