Джудит Кранц: Любов и омраза в Бевърли Хилс (Част 1)

В Бевърли Хилс само недъгавите и грохналите старци не карат коли. Местните полицаи се натъкват на какви ли не странни комбинации между автомобил и шофьор — късоглед пенсиониран банкер, който прави забранен ляв завой с ферарито си, забързан за тенис юноша в ролс-ройс за петдесет и пет хиляди долара или важна общественичка, невъзмутимо паркирала червения си ягуар на автобусна спирка.

Били Айкхорн Орсини — към чиито недостатъци едва ли можеше да се прибави и небрежно шофиране — рязко закова спирачките на луксозното си бентли пред „Скръпълс“ — най-луксозния специализиран магазин в света, нещо като клуб на най-богатите и най-знаменитите. Тя бе на трийсет и пет години и според статистиката на „Уолстрийт Джърнъл“ притежаваше състояние, възлизащо на двеста, двеста и петдесет милиона долара. Почти половината от него бе разумно вложено в облигации.

Макар да бързаше, Били се спря пред „Скръпълс“ и хвърли проницателен собственически поглед към владенията си на североизточния ъгъл на Родео Драйв и Дейтън Уей. Преди четири години сградата бе собственост на Ван Клиф&Арпелс — внушително бяло здание с позлата и орнаменти от ковано желязо, наподобяващо крило от хотел „Карлтън“ в Кан.

Светлокафявата вълнена пелерина на Били бе подплатена със златист самур — истински щит срещу студа на мразовития февруарски следобед на 1978 година. Били се загърна и бързо огледа бляскавата Родео Драйв. Срещуположните редици от изискани бутици с ослепително изобилни витрини сякаш се състезаваха по великолепие — ненадминат и единствен по рода си в западния свят триумф на лукса. Яркозелените през цялата година палми придаваха весел вид на широкия булевард, а в далечината се съзираха ниски гористи планини, наподобяващи фон от картина на Леонардо да Винчи.

Няколко минувачи удостоиха Били със светкавични, дискретни погледи. Появата на подобна личност би събрала тълпи в някой друг град — само жителите на Ню Йорк и Бевърли Хилс са способни на такова безразличие към минаващите знаменитости.

Откакто навърши пълнолетие, Били бе снимана безброй пъти, ала вестникарските фотографи не успяваха да уловят предизвикателното й излъчване. Косата й бе дълга, лъскава като скъпа кожа от норка и толкова тъмнокафява, че изглеждаше почти черна, с лунни отблясъци. Бе сресана назад и откриваше големите диамантени обици, които Били винаги носеше. Известни сред ценителите на бижута като „Близнаците Кимбърли“, те бяха сватбен подарък от първия й съпруг, Елис Айкхорн.

Били бе висока метър и седемдесет и осем и осанката й бе наистина величествена. Тя се отправи към входа с делова крачка. Портиерът — балиец, елегантен в униформената си куртка и впити панталони — се поклони ниско и отвори високата двойна врата. Отвъд тази врата цареше друг свят, свят създаден да мами, да омайва, да изкушава. Ала Били бързаше твърде много, за да се замисля над причините, дължащи се на бостънския й произход (тя бе по баща Вилхелмина Хънънуел Уинтроп, потомка на старите масачузетски родове), причини, които я караха да гледа на всичко това като на бизнес, а не като на една реализирана фантазия на стойност около единайсет милиона долара. Били се отправи към асансьора с характерната си бърза и енергична походка. Умишлено отбягваше погледите на клиентите, защото не искаше да разговаря с никого. Когато разкопча пелерината, под яката блесна красивата й дълга шия. Били бе странно и рядко съчетание на жена със силно изявен сексапил и подчертан, налагащ се собствен стил. На всеки наблюдателен мъж изпъстрените й със златисто и тъмнокафяво премрежени очи оказваха съвсем различно въздействие от стройното й тяло под плътните тъмнозелени кожени панталони и широка, небрежно препасана копринена кремава туника. Били знаеше, че всяко подчертаване на бюста или задника означава разминаване с елегантността. Тя бе чувствена жена, но не допускаше това да проличи в изисканите й тоалети. Объркваше хората, и то нарочно, тъй като се обличаше скъпо и елегантно, ала носеше дрехите си някак небрежно, сякаш бе готова да ги захвърли, да се излегне с тях или да позира пред фотограф на реклама за всекидневно дамско облекло.

По пътя към асансьора Били кимна бързо и любезно на пет-шест клиентки. Кимването й означаваше, че, виждате ли, нямам време за разговори, но се радвам, задето сте дошли да похарчите тук част от несметните си богатства.