Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс( двете части)

Когато отвори вратата, Уилтън я поведе към апартамент, който в смайващо изобилие съчетаваше въображението с изящните изкуства. Скъпите мебели в стил ар деко стъпвала върху пищни персийски килими, от двете страни на великолепен гол торс на Александър Велики стояха китайски столове от XVIII век, виещи се камбоджански дракони пазеха строг египетски саркофаг. Цветовете бяха наситени и тъмни — виненочервено, бронз, лъскав черен лак и керамика. Огледалата, които бяха навсякъде, си оспорваха пространството с книги, антични китайски стенни украшения, фотографии в рамки и малки кубически картини, две творби на Брак, една на Пикасо, няколко от Леже. Диваните бяха покрити с истински кожи, тук-там бяха нахвърляни възглавници в сребърно и златно ламе. Всяка маса бе отрупана с вази и малки скулптури, стъкло от Лалик и Гале, китайска керамика, асирийски каменни фигури, огъващи се метални риби. Стига да имаше време да го огледа и анализира, помисли си Валънтайн, от този толкова непривичен апартамент би могла да опознае човека, който го е създал — но същевременно изненадващите контрасти и двусмислени противопоставяния бяха толкова много, че той съвсем спокойно би могъл да е замислен като камуфлаж.

Валънтайн не намираше думи. Домът бе завършено произведение на изкуството, но тя не изпитваше нищо друго, освен изумление. Уилтън я наблюдаваше и се наслаждаваше на реакцията й.

— До колкото разбирам — каза тя най-сетне, — не сте поддръжник на идеята, че „по-малкото означава повече“.

За пръв път, откакто го познаваше, на лицето му се изписа открита усмивка.

— Винаги съм смятал, че по този въпрос старият Корбюзие е твърде догматичен — отвърна той и с нескрита гордост от съкровищата си я поведе из двата етажа и малката вътрешна градина. Още в мига, когато й отвори вратата, Валънтайн престана да се страхува от него. В дома си изглеждаше съвсем различен. Нито веднъж не отвори дума за „добрия стар Пиер“ и тя, кой знае защо, бе убедена, че вече няма да я подкача.

Когато Уилтън й спомена, че ще вечерят в „Лютес“, Валънтайн се смути. Макар да бе прекарала само три или четири месеца в Ню Йорк, тя знаеше, че това е най-скъпият ресторант в града, ненадминат по кулинарните си стандарти. Очакваше онази пищност, за която бе чела във френските списания, когато възхваляваха „Максим“ или „Ласер“. Вместо това се озова в тясно, уютно помещение с мъничък бар. Изкачиха се по стръмна, открита, виеща се метална стълба в малка зала в бежово и розово, осветена само от свещи, с изглед към градина, осеяна с рози и още маси. Нямаше ни намек за тържественост, и въпреки това ресторантът излъчваше лукс и богатство, защото бяха използвани само най-изискани материали: тежки, розови ленени покривки и салфетки, свежи рози във вазите, скъп кристал и сребърни прибори. Дори келнерите в дългите си бели смокинги бяха покровителствени и предразполагащи, без следа от скованата помпозност, от която Валънтайн така се опасяваше. Докато пиеха аперитива си с лед в нежни, кръгли чаши с дълги, тънки стебла, Валънтайн се зае да изучава менюто, в което за нейна изненада нямаше никакви цени. Едва по-късно установи, че цените са отбелязани само в менюто за домакина — деликатен начин да бъде освободен гостът му от всякакво притеснение за стойността на избраните ястия. Нека домакинът потръпва — или ако ще потръпва, по-добре да не влиза тук.

Макар непривичното й чувство на боязън да се бе разсеяло в апартамента на Уилтън, където вещите му осигуряваха безопасна тема за разговор, сега, като приключиха с поръчката, тя започна да се притеснява какво за бога ще говорят по време на вечерята. Сякаш усетил неловкостта отново да я завладява, Уилтън започна да й разказва историята на ресторанта. Идвал тук от откриването му.

— Още от самото начало се надявах, че ще успее да се наложи — сподели той, — но се убедих напълно в деня, когато чух как собственикът Андре Сюрмен отказа да сервира на един редовен клиент чай с лед, макар онзи да се закле, ако не го получи, кракът му вече да не стъпи в ресторанта.

— Не разбирам — обади се плахо Валънтайн.

— Знаех, че печалбите все още не са големи, а ето че Андре бе толкова твърдо решен да отстоява стандартите на френската кухня, та предпочете да изгуби добър клиент, вместо да извърши едно, според него, истинско светотатство. При такава смелост — човек трябва да е малко луд, нали? — нямаше начин да се провали. А онзи наистина не стъпи повече в ресторанта.