Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс( двете части)

В неделя и по празници Валънтайн обаче можеше да се облича както пожелае, в собствените си модели. Още от четиринайсетгодишна възраст сама си беше манекен, а майка й помагаше при пробите. След като цял ден бе пробвала дрехи на непознати, Елен О’Нийл на драго сърце посвещаваше часове на тоалетите на изключителната си дъщеря. Разбира се, не казваше на Валънтайн, че е изключителна. Това си бе нейното лично майчино мнение, вероятно предубедено, а тя не искаше да бъде суетна — и все пак това стройно, пъргаво, будно момиче, наследило от баща си неочакваните, необясними ирландски изблици на гняв, а от майка си сръчните ръце и практичността, безспорно не бе обикновено — в това Елен О’Нийл ни най-малко не се съмняваше, нищо, че й бе дъщеря.

Още откакто сама беше започнала да изработва модели, Валънтайн съзнаваше, че дори да успее по някакъв начин да ги покаже на мосю Балмен, от това няма да има никаква полза. Дори той да оценеше таланта й, нейният стил не се вместваше в преобладаващия тон на фирмата, която правеше скъпи дрехи за скъпи жени. Валънтайн не създаваше тоалетите, си за мултимилионерски съпруги на средна възраст, които прекарват времето си по благотворителни балове или в ресторанта на „Риц“. Когато скицираше рокли, тя не мислеше за пищната Бегум Ага Хан, нито за твърде скованата в своята изисканост принцеса Грейс. Във въображението си тя работеше за съвсем друг род клиентки. Но кои бяха те, освен тя самата? Не се съмняваше нито за миг, че съществуват. Но къде? И как да ги намери? Нищо, успокояваше се тя с безкрайния си оптимизъм, който съжителстваше с безкрайно нетърпение, всичко неизбежно ще дойде с времето си. И засмяна прекосяваше улица Франсоа Перие до „Ла Бел Фефе“, кафенето, което бе едва ли не филиал на модната къща „Балмен“, да донесе поредната чаша силен чай за едрогърдестата английска графиня, която току-що бе оповестила, че след миг ще припадне, а нямаше никакви изгледи пробата на булчинската рокля на дъщеря й да приключи скоро.

Елен О’Нийл все повече отпадаше. Ръцете й бяха сръчни като преди, но тъй като се налагаше да пробва по-дълго, докато остане напълно доволна, клиентките се дразнеха. Бе научила Валънтайн да готви така вкусно, както сама умееше. Ала все по-често не успяваше да изяде докрай вечерята си. Понякога, мислейки, че никой не я чува, стенеше от болки. Когато Валънтайн най-сетне успя да я убеди да отиде на лекар — „Какво ли разбират?“ повтаряше Елен и пренебрежително гримасничеше, — стана ясно, че й остават още само няколко месеца живот. Елен почина на четирийсет и осем години от бързо разпространил се рак и бе оплакана от всичките си колежки от модната къща, които дойдоха до една на погребението й в старото гробище на Версай.

Седмица по-късно Валънтайн отиде в американското посолство на площад Конкорд с акта си за раждане, който майка й грижливо бе съхранявала заедно с брачното свидетелство и военната книжка на мъжа си. С никого не бе обсъждала решението си да поиска американски паспорт — нито с трезвите си практични роднини, нито с колежките си от „Балмен“. Останала сама, тя даде воля на инстинкта си и се подчини изцяло на властния подтик на интуицията си, която в миналото често я беше ръководила.

Все още не беше навършила двайсет и две, но имаше петгодишен опит при Балмен, от една година бе първа помощничка и бе убедена, дори без го обмисля специално, че остане ли в Париж, поне още пет години ще е на същата работа, а след това вероятно ще бъде повишена в кроячка. И пътят й щеше да свърши дотам. Освен ако, разбира се, не се омъжи и не напусне занаята. Но дори само мисълта да се превърне в домакиня, която се вълнува повече от цената на килограм месо, отколкото от интригите на светското общество, на които така коварно бе изложена в неестествената атмосфера на парижката висша мода, я възмущаваше. Още от малка се дразнеше от милите си, най-обикновени братовчедки, които се възхищаваха от дрехите й, но иначе почти не намираха общ език с нея. Пък и за последен път се бе влюбила на шестнайсет години — в младия свещеник на Версай, който отслужваше неделната служба, но дори и тази очарователна с недопустимостта си въображаема любов бе продължила само шест месеца. Не, не, мислеше си Валънтайн, оплаквайки майка си, в Париж повече няма място за нея. Ще събере имуществото си и ще го изпрати в Ню Йорк. След като съобщи на хазяите, че след месец напуска апартамента, и изтегли всичките спестявания — и своите, и на майка си от „Креди Лионе“, — реши да замине, за да потърси късмета си в Съединените щати. Нима това не бе напълно в реда на нещата?