Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс( двете части)

На повечето въпроси Елен отговаряше с лекота, но имаше един, който най-много вълнуваше Валънтайн, а тя не можеше да задоволи любопитството й: „Как на мосю Балмен му хрумват идеите?“ Най-сетне каза на упоритото дете:

— Ако знаех отговора, миличкото ми, аз щях да бъда мосьо Балмен, или мамзел Шанел, или мадам Грес. — И двете избухнаха в смях при тези думи.

Но Валънтайн продължи да търси отговора. Веднъж, когато бе на тринайсет години, подреди собствените си хрумвания и го намери. Идеите просто идваха — това бе всичко. Представяш си нещо, опитваш се да го нарисуваш, ако не се получи, се чудиш защо, а после пак започваш да рисуваш — отново и отново.

И все пак това не бе достатъчно. Трябваше да знаеш дали скиците ти ще стоят добре на човешкото тяло. Валънтайн шиеше великолепно. Осем години се бе учила от майка си. Но това и умение щеше да й осигури в най-добрия случай работа като на майка й, а тя с всяка година ставаше все по-изтощителна. Или може би щеше да стане квартална шивачка, която краде идеите си от големите колекции и ги възпроизвежда, доколкото може, за дребнобуржоазните си клиентки. А такова бъдеще не бе достатъчно добро за Валънтайн.

Валънтайн не бе обикновено френско дете. Когато пристигна в Париж на шест години, тя бе шумно, червенокосо американче, готово за първи клас — но в Ню Йорк. А ето че изведнъж трябваше да се превърне във френска ученичка, едно от милионите преуморени, благовъзпитани, бледи мънички същества, от които се очаква да посветят цялото си детство на учението. Дори най-скромното селско училище във Франция дава на питомците си образование, на което много американски училища могат само да завиждат. Валънтайн преодоля този преходен период леко и на десет години вече изучаваше латински, бе направила първото си запознанство с Молиер и Корней, усъвършенстваше краснописа си и прекарваше дълги часове в ужасяващия лабиринт на френската граматика, която може да бъде овладяна само след години безкрайни повторения и анализи.

Вече бе изключително красиво момиче. Острите й, но изящни черти, издаващи бърз ум, бяха типично галски. Ала тенът, огненочервената й коса, блестящите, закачливи, светлозелени очи, трите лунички на носа бяха типично келтски. Дори в униформата на френска ученичка — тъмна престилка, винаги някак прекалено къса, носена върху блуза с къси или дълги ръкави в зависимост от сезона, — тя се открояваше от останалите. Може би причина бе начинът, по който прибираше отзад на тила си с ярки панделки късите си плитки, от които все пак къдриците й се изплъзваха. Или може би жизнеността й, която не можеше да бъде ограничена в строго определените рамки на ученическото послушание. Още от дете Валънтайн бе личност ни крайностите. Бе най-добрата в класа си по английски и рисуване. И най-слабата по математика, а колкото до поведението, най-добре да не го споменаваме.

Когато влезе в пубертета, Валънтайн бе единственото момиче в училището, което събираше плочите на „Бийч Бойс“ — останалите обожаваха Джони Холидей. Всеки съботен следобед всеотдайно посвещаваше на американското кино, като предпочиташе да гледа филмите сама, за да не й пречат. Мислеше на френски, но не допусна да забрави или дори да занемари английския си, както обикновено става с езика, който говорим свободно в детството си. Никога не забрави, че е половин американка, но не говореше за това дори с майка си. Двойното й гражданство бе като вълшебен талисман за Валънтайн. Твърде скъпоценен — и твърде загадъчен, — за да бъде излаган на показ.

Като наближи шестнайсет години, Валънтайн реши, че няма смисъл да продължава образованието си. На тази възраст можеше законно да напусне училище и да си намери работа. Каква бе ползата, че знае наизуст толкова много от литературата и поезията на Франция, да не говорим за математиката, за момиче, предопределено да стане моделиер? Защото такава щеше да е нейната професия, нищо че засега никой друг не го подозираше.

Дори в Париж да имаше училище за дизайн или технология на модата, както в Съединените щати, по онова време Валънтайн не би имала достатъчно средства, за да плати образованието си. Единствената възможност бе да постъпи някъде да почиракувал. От чираците, та дори и от прочутите кроячи на модните къщи не се иска да проявяват творчество — то е дело на главния моделиер, които е научил занаята си в някоя друга модна къща, често започвайки като копирач на кройки. Когато започнала с шапкарското ателие, подарено й от поредния любовник, дори Шанел не притежавала необходимите технически умения. Моделиерите като мосю Балмен или мадам Грес, които умеят и да кроят, и да шият, са рядкост.