Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс( двете части)

Скоро след завръщането си Кевин О’Нийл извикал Елен при себе си и двамата заживели заедно в евтин апартамент на Трето Авеню в Ню Йорк, където остроумният, невъздържан ирландец, израснал в бостънско сиропиталище, бързо напредвал в печатарския занаят. До раждането на Валънтайн през 1951 година майка й работела в „Хатик Карнеги“. Макар доста по-млада от вещите майсторки в тази прочута модна къща, парижката й подготовка била безупречна. След три години вече била кроячка, специализирала се по най-трудните за работа тъкани: шифон, коприна и копринено кадифе.

След раждането на Валънтайн, Елен О’Нийл бе се посветила на домакинството, отдавайки се почти изцяло на другия си голям талант, готвенето. Още преди дъщеричката й да порасне достатъчно, за да разбира дори една дума, на какъвто и да е език, тя й приказваше само на френски. В присъствието на Кевин се говореше английски — и каква весела, закачлива, мила суетня създаваха, припомняше си Валънтайн. Спомените й от онези ранни години не бяха твърде ясни, но чувстваше — и това чувство не я напусна до края на живота й — топлотата, веселието и оптимизма, с които се бе обградило малобройното семейство, сякаш живееха на мъничък, усамотен остров от щастие и уют. Сред музиката на онова време бяха песните от Франция: Шарл Трене, Жан Саблон, Морис Шьовалие, Жаклин Франсоа, Ив Монтан, Едит Пиаф. Носталгията, която понякога обземаше майка й, проличаваше единствено чрез тези плочи и от думите на една от любимите й песни: „В две неща съм се влюбвал, в страната си и в Париж“…

През лятото на 1957, когато Валънтайн бе на шест години и се готвеше да тръгва на училище, Кевин О’Нийл умря след кратко боледуване от вирусна пневмония. Само след седмица вдовицата му реши да се върне в Париж. Сега, когато бяха сами, Елен трябваше да изкарва прехраната им, а Валънтайн имаше нужда от роднини, които да я обичат. Големият род Майо живееше в покрайнините на Версай, а останеха ли в Ню Йорк, Елен и Валънтайн бяха обречени на самота.

За жена, която бе нещо повече от обикновена шивачка, да си намери работа в прочута модна къща бе или почти невъзможно, или съвсем лесноосъществимо поради провала на някой друг. В Париж в края на петдесетте години жените, които работеха в големите ателиета, бяха така предани на работата си, сякаш бяха дали обет за вярност. Главните кроячки по-специално, които ръководеха тези ателиета, обхващащи от трийсет до петдесет работнички, живееха единствено за славата на своята фирма. Понякога човек оставаше с чувството, че извън трескавата, но прикрита амбиция на съответната модна къща, те нямат свой живот; често остаряваха на това работно място, където способностите им се ценяха, а чудатостите им се превръщаха в традиция.

В ранната есен на 1957, във възможно най-лошия период от годината за търсене на работа — точно след представянето на есенната колекция, се случи невероятното: главната кроячка, опората на модната къща на Пиер Балмен, избяга. След като четири години отлагаше сватбата, оправдавайки се с пролетните или есенните ревюта, тя получи ултиматум от своя упорит, сладострастен ухажор, собственик на марсилски ресторант: трябваше да вземе решение, сега или никога. Кроячката наближаваше вече петдесетте и след поредна консултация с огледалото се съгласи, че той има право. И съвсем разумно се измъкна, без да предупреди никого. На другия ден, когато ужасното й престъпление бе разкрито, гневът на служителите на Балмен едва не взриви сградата на улица Франсоа Първи.

Същия ден Елен О’Нийл потърси работа при Балмен. В друг момент тя не би имала никакъв шанс да започне като нещо повече от първа или втора помощничка — с две думи майсторка-шивачка, но Балмен, засипан с поръчки за най-доходоносния сезон на годината, нямаше избор и я нае незабавно като кроячка. Още до вечерта му стана ясно какъв неочакван късмет го е сполетял. Слабичките ръце на Елен боравеха с коприната с вещината и търпението, които тази тъкан изисква. Бойното й кръщение бе, когато тя трябваше да направи проба на Марлен Дитрих — Дитрих, която по-добре, от когото и да е на този свят знаеше как трябва да се ушие една рокля и в същото време бе двойно по-взискателна от всяка друга клиентка. Работещите при Балмен въздъхнаха единогласно с облекчение, примесено с изумление, когато пробата свърши без нито дума. Щом Дитрих не казваше нищо, това означаваше, че работата е безупречна. Славата на мадам О’Нийл като кроячка-чудо бе утвърдена и мястото й осигурено.