Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс( двете части)

Били също имаше цяло съкровище от приказни бижута, но винаги предпочиташе несравнимите „Близнаци от Кимбърли“ — еднаквите като две капки вода обици с деветкаратови диаманти, най-хубавите скъпоценни камъни, които Хари Уинстън, както сам твърдеше, някога е продавал. Невъзмутимо ги носеше сутрин, на обяд и вечер и те никога не изглеждаха неуместни. На трийсет и три години Били харчеше повече от триста хиляди долара за дрехи, без да се броят кожите и бижутата. Голяма част от парите оставаха в Ню Йорк, тъй като Били, на която съвсем точно отговаряше осма мярка според американските стандарти, не обичаше да губи време за проби в Париж и да се отдалечава от Елис и трескавия им светски живот. В тази година тя за пръв път се появи и в списъка на най-добре облечените жени.

Скоро след като се върнаха в Ню Йорк, Били и Елис наеха и обзаведоха по свой вкус един цял етаж в небостъргача на „Шери-Недърланд Хотел“ на Пето Авеню и се установиха там. От прозорците им се разкриваше пълната панорама на града, в нозете им се ширеше като зелена река целият Сентръл Парк.

Елис все още властваше в огромната си корпорация, където държеше контролния пакет от акции. Тъй като корпорацията бе акционерно дружество с широко участие, Елис внимателно и с блестящ усет бе подбрал директорите и администраторите в управителния съвет така, че да продължат делото и след смъртта му. Всички притежаваха достатъчно акции, за да бъде гарантирана верността им. Ето защо той можеше да прекарва все повече време с Били в далечни екзотични места. Когато Били навърши двайсет и четири години, купиха вила в Кап Фера с приказни градини и обрасли в трева тераси, които се спускаха към Средиземно море като в платно на Матис; наеха шестстаен апартамент в „Кларидж“, за да отсядат там при честите си пътувания до Лондон, където Били започна да колекционира сребърни прибори, за да запълва времето си, докато Елис бе зает с делови срещи. Купиха къща в едно усамотено кътче на Барбадос и често прекарваха там уикенда; пътуваха много из Ориента — но пред всичките си жилища и двамата предпочитаха викторианското имение в долината Напа, където можеха да наблюдават как зрее гроздето за отбраните вина от избата им сред не по-малко пасторална и успокояваща духа природа от провансалската.

Всеки път, когато Били и Елис бяха в Ню Йорк, леля Корнилия, останала вдовица скоро след сватбата на Били, идваше да прекара седмица-две с тях. Корнилия и Елис се привързаха един към друг и той бе не по-малко опечален от Били, когато възрастната дама неочаквано почина три години след сватбата им. Корнилия, за която да боледуваш бе просто непристойно, получи един-единствен, но фатален инфаркт и умря, както сама би искала, без много шум, делово и спокойно, без дори да събуди прислугата. След като се омъжи, Били не се бе връщала в Бостън, тъй като градът я изпълваше с твърде болезнени спомени, но сега, разбира се, заедно с Елис замина за погребението на леля си.

Отседнаха във великолепния „Риц-Карлтън“, претенциозно подражание на всички други хотели „Риц“, които така добре познаваха — лисабонския, мадридския и, разбира се, парижкия. Безспорно бе обаче, че въпреки бостънската сдържаност, в хотела все пак туптеше сърцето на „Риц“.

Преди да тръгнат за погребалната церемония в църквата на Чеснът Хил, Били се погледна за последен път в огледалото. Бе облечена в скромна рокля от „Живанши“, с черно палто от фин вълнен плат и с черна шапка, която бе поръчала на Адолф да й изпрати, веднага щом братовчедката Лайза й съобщи за смъртта на леля Корнилия. Елис я видя как сваля диамантите от ушите си и ги пуска в чантичката си.

— Няма ли да сложиш обици, Вилхелмина? — попита той.

— Ние сме в Бостън, Елис. Просто си мисля, че не е уместно.

— Корнилия винаги казваше, че ти си единствената жена, на която обици прилягат, дори когато е в банята. Колко жалко!

— О, да, бях забравила, скъпи. Пък и какво ме интересува Бостън? Бедната леля Корнилия! Толкова години се мъчи да превърне грозното пате в лебед… Прав си, тя би се гордяла с мен. Би й харесало. — Били отново сложи обиците и зървайки съвсем непогребалния блясък на зимното слънце, който те отпратиха обратно в огледалото, тихо добави: — Ужасно неблагопристойно е да носиш такива обици в църква и то в провинцията. Чудя се дали някой ще се осмели да ми го каже?

Дори някой да си го беше помислил по време на бостънския вариант на траурно бдение след погребението в имението в Уелзли Фармс, собственост на една от сестрите на Корнилия, никой не го спомена гласно. Както обикновено след погребение всички пиха много или поне повече от обичайното и приглушената размяна на поздрави от първия половин час скоро бе последвана от изненадващо шумни разговори. Били почувства, че двамата с Елис са станали център на групичката роднини, които откровено и открито се радват да подновят познанството си с нея, като някои дори парадираха с никога несъществувала близост. Бе се подготвила за подмятания от рода на: „Всъщност що за име е Айкхорн, Били? Никога не съм го чувала.“, „Той откъде е, скъпа?“, „Как се е казвала майка му, преди да се омъжи?“ Но подмятания нямаше.