Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс( двете части)

Донякъде все още следвайки съветите на Лилиан, в „Шанел“ Били си поръча шест костюма. За нейна изненада Елис през цялото време си водеше бележки на мъничките листчета, които им бяха раздадени при влизането, като при това използваше старата си писалка „Паркър“, а не смешните позлатени моливчета, с които пишеха всички останали. Когато след ревюто тримата излязоха на улица Камбон и се запътиха обратно към „Риц“ за следобедния чай, той обяви:

— Лилиан, първата ти проба е след десет дни.

— Ти съвсем си полудял, миличкия ми! — възкликна тя.

— Не. Поръчах ти три костюма — номер пети, петнайсети и двайсет и пети. Да не си си мислила, че ще загубя толкова време, без да се позабавлявам?

— И дума да не става — отсече Лилиан дълбоко възмутена. — Няма да ти го позволя. Никога. В никакъв случай. Много си мил, Елис, но не. Не.

Елис ласкаво се усмихна на смаяната французойка.

— Нямаш избор. Директорката тържествено ми обеща, че ще се постарае да започнат работа по костюмите на минутата.

— Невъзможно! Не са ми взели мерките, а без тях нищо не могат да направят.

— Това ще е изключение. Директорката ме увери, че може да ги налучка. Тя е почти с твоя ръст. Не, на тях им е наредено да започнат работа, каквото и да става. Ако не искаш да ги носиш, ще ги подаря на директорката.

— Още на обяд ти казах, че от години ненавиждам тази жена. Ти ме изнудваш, Елис.

— Точно така. Наречи го както искаш, миличка.

— О! Оо! — За пръв път в живота си графинята не намираше подходящи думи, а за една французойка подходящите думи идват още с майчиното мляко. Елис бе подбрал точно онези костюми, които тя сама би посочила. Не би се поколебала и човек да убие, само да притежава номер пети, петнайсети или двайсет и пети. Какво да кажем и за трите едновременно!

— Виж какво, Лилиан, или ще постъпиш както аз ти казвам, или ще се скараме. А това не би искала, нали? Като типичен американец използвам принудата и ти нищо не можеш да направиш. — Елис се опита да я погледне заплашително, но не успя да скрие доволното си изражение.

— Е, значи се разбрахме — заключи той.

— Да, но… Утре отиваме в „Диор“ и ти трябва да обещаеш там да не правиш такива номера.

— Няма да поръчвам нищо, преди да са ти взели мерките — увери я Елис. — Впрочем костюмите на „Шанел“ са за през деня, нали, Вилхелмина, скъпа?

Били кимна, а очите й се напълниха със сълзи на гордост. Да може да прояви щедрост към някой, който бе проявил такава щедрост към нея, бе до този момент непозната радост.

— Следователно трябва да изберем нещо за вечерта, нали, Вилхелмина? Струва ми се съвсем логично.

— Не, в такъв случай няма да дойда с вас.

— О, Лилиан, моля те — намеси се Били. — На Елис това му доставя такова удоволствие. А и на мен не би ми било приятно без теб. Имам нужда от съветите ти. На всяка цена трябва да дойдеш, моля те!

— В такъв случай ще ми обещае, че ще поръча само един, един-единствен за мен!

— Три — възпротиви се Елис. — Щастливото ми число.

— Два и повече нито дума!

— Дадено! — Елис спря насред пищния дълъг коридор с витрини, демонстриращи всички прелести на Париж, който свързваше задната с предната част на „Риц“. — Дай си ръката и да не говорим повече, миличката ми.

Скоро светските хроники не пишеха почти за нищо друго, освен за гардероба на Били. Богатите жени обикновено намират своя стил, ако изобщо го намерят, едва след като са омъжени вече от години. Но Били бе чиракувала достатъчно дълго при Лилиан дьо Вердюлак, за да прозре безкрайното могъщество на елегантността и сега, когато Елис стоеше зад гърба й и при това настояваше тя да удовлетвори и най-смелите си мечти, за да достави удоволствие не само на себе си, а и на него, тя стана една от най-редовните клиентки на световноизвестните модни къщи.

Нямаше рокля, която да не стои добре на Били. При такава пълна свобода на действие, при това едва навършила пълнолетие, жена с по-малко вкус и по-малък ръст би могла да се превърне в посмешище, но Били умееше да запази мярка. Стриктното чувство за съвършенство на Лилиан, както и собствената й преценка я възпираха от крайности. Когато обаче се изискваше пищност, тя даваше воля на въображението си. Макар да бе само на двайсет и две години, на официалната вечеря в Белия дом тя бе най-внушителната дама, облечена в бледолилава коприна от „Диор“ с изумрудена огърлица, някога собственост на императрица Жозефина. На двайсет и три, когато с Елис ги снимаха, яхнали конете си в своето бразилско ранчо от трийсет хиляди акра, Били бе в обикновен панталон за езда, с ботуши и отворена памучна риза, но две седмици по-късно, на ревюто на новата колекция на Ив Сен Лоран бе облечена в най-хубавия костюм от предишната му колекция, а Елис, истински специалист след парижката си школовка, шепнешком й подсказваше номерата на моделите, които според него би трябвало да си поръча, и то по начин, който събуди у хората от света на модата спомена за пищното ревю на пролетната колекция на Жак Фат отпреди шестнайсет години, когато покойният вече Али Хан, седнал зад младата, прелестна Рита Хейуърт, бе отсякъл: „Белият за рубините ти, черният за диамантите, светлозеленият за изумрудите ти“.