Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс( двете части)

Още преди да отвори вратата, той знаеше кой чука. Тя стоеше срещу него мълчалива, сериозна, много висока. Той я придърпа в стаята, заключи вратата и я прегърна безмълвно. Постояха така, без да се целуват, просто притискаха силно телата си като двама души, срещнали се отново след твърде дълга раздяла, за да се притесняват за думите. После тя го поведе към спалнята, където заради бурята завесите бяха спуснати. Двата аплика светеха. Изведнъж се отпуснаха върху леглото, трескаво започнаха да смъкват малкото си дрехи, обзети от страст, която не познаваше прегради, колебания, гордост, възраст, граници. Извечната страст.

Ураганът продължи още два дни. Били донесе от стаята си несесера си, четката за коса и четката за зъби. От време на време ставаха от леглото, поръчваха си ядене и наблюдаваха през прозореца просмукания от дъжда и обрулен от вятъра бряг, обзети от ужас при мисълта за мига, когато всичко ще свърши. Докато ги обгръщаше пашкулът на урагана, светът не съществуваше. Мислеха, че са прогонили всякакви спомени от съзнанието си, но те неизменно оставаха в тях. Нито веднъж в безкрайните си, напрегнати разговори не споменаха бъдещето. На третата сутрин Били се събуди с ясното съзнание, че навън грее слънце. Чуваше се как десетина прислужници чистят плажа, звучаха удари от чуковете на неколцина дърводелци, лаят на кучета, които се гонеха по пясъка.

Елис даде знак на Били да не разтваря завесите и вдигна телефона, за да нареди да не ги безпокоят.

— Докога ще се правим, че ураганът продължава, скъпи? — попита го умислена тя.

— От пет часа сутринта точно това си мисля. Още тогава се събудих и видях, че вече не вали. Сега ще поговорим.

— Преди закуска?

— Преди каквото и да е и който и да е от външния свят да проникне в тази стая. В мига, когато това стане, ще престанем да разсъждаваме правилно. Важно е единствено какво ти и аз ще решим. Сега, днес, ние можем да направим своя собствен избор.

— Нима наистина е възможно?

— Това е едно от нещата, които се купуват с пари. Досега не го съзнавах напълно. Имаме свободата да избираме.

— И ти какво избираш? — Обгърна коленете си с ръце, пламнала от нетърпеливо очакване. Дори на делови заседания не го бе виждала толкова съсредоточен, толкова властен.

— Теб. Избирам теб.

— Но ти ме имаш, нима не си го разбрал? Слънцето няма да го промени. Аз няма да се стопя от лъчите му.

— Нямам предвид любовна връзка, Вилхелмина. Искам да се оженя за теб. Искам те до края на дните си.

Тя кимна, смаяна, неспособна да проговори, с цялото си същество мигновено възприела една идея, която до тази секунда съзнателно не бе обмисляла. Макар да бяха прекарали последните два дни при пълното равенство на голотата и страстта, дълбоко в себе си тя не мислеше за бъдещето. Твърде много неща ги разделяха — твърде много години, твърде много пари. Беше приела неравнопоставеността в положението им, защото бе възпитана да се примирява с неравноправието. Не се осмеляваше да храни никакви надежди извън настоящето, защото бе научила, че надеждата е опасно нещо. Бе се отдала по своя воля, без каквито и да е очаквания, защото желаеше този мъж. А сега вече го обичаше.

— Какво означава това? Да или не? — Кимването й би могло да бъде и несъгласие, и съгласие, каза си той, невъздържан като хлапак.

— Да, да, да, да! — Тя се хвърли към него, повали го на леглото и започна да го удря с юмруци, за да му внуши категоричността си.

— О, скъпа моя! Скъпа, любима моя! Няма да напускаме този остров, докато не се оженим. Страхувам се да не промениш решението си. Ще запазим пълна тайна. Можем да прекараме тук медения си месец — или където пожелаеш. Просто трябва да се обадя на Линди. Тя ще направи необходимото.

— Искаш да кажеш, че няма да се омъжа в църква с дълга бяла рокля с осем братовчедки за шаферки и Линди като твой свидетел? — пошегува се тя. — Та това щеше да е едно от най-големите събития в Бостън тази година — леля Корнилия би се постарала да е така.

— Бостън! Когато се разчуе, новината ще се появи във всички вестници в тази страна. „Застаряващ милионер взема момиченце за съпруга“ — трябва да сме готови за такива неща. Впрочем на колко си години, мила — на двайсет и шест, двайсет и седем?

— Коя дата сме днес?

— Втори ноември. Защо?

— Вчера навърших двайсет и една — гордо съобщи Били.

— О, господи! — простена той и зарови глава в ръцете си. След миг избухна в смях, не можеше да спре — само от време на време промърморваше „честит рожден ден“, но това още повече го разсмиваше. Накрая смехът му зарази и Били. Превит на две бе такава гледка! Иначе просто не разбираше, какво е толкова ужасно смешно.