Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс( двете части)

През следващите седем години на света нямаше отдел за връзки с печата, който би могъл да отклони вниманието от Били и Елис Айкхорн. За милионите, които четяха за тях и гледаха по вестници и списания честите снимки на великолепно облечената млада красавица и високия слаб, белокос мъж с орлов нос, двамата Айкхорн бяха сякаш квинтесенцията на това, какво означава да живееш в света на богатството и властта. Трийсет и осем годишната им разлика и патрицианският, стар бостънски род на Били прибавяха в историята им онази сензационна, романтична нотка, която липсва при по-равностойните двойки знаменитости.

Не преставаше да предизвиква вълнения въпросът дали Били не се е омъжила за Айкхорн заради парите му. Познавайки средата, в която живееха, очевидно и двамата съзнаваха, че този предизвикателно злостен въпрос неизбежно се таи в умовете на хората, с които се срещат и че за мнозина парите са движещата сила. Може би само двама или трима души знаеха, колко много Били обича Елис, до каква степен е свързана с него.

И все пак, би ли го приела за съпруг, ако беше беден? По същество въпросът беше безсмислен. Елис бе такъв, какъвто е, именно защото притежаваше невероятно състояние. Или може би бе обратното. Без пари щеше да е съвсем друга личност. Все едно да питаме дали Робърт Редфорд щеше да е Робърт Редфорд, ако бе грозен, или пък Уди Алън щеше да е същият Уди Алън, ако бе лишен от чувството си за хумор.

Шест месеца след като се ожениха в Барбадос, Били и Елис заминаха за Европа — първото от многобройните им пътешествия. Отначало спряха в Париж, където Били копнееше да се завърне победоносно — и завръщането й наистина бе триумфално. Един месец тяхна база бе четиристайният апартамент в „Риц“, разположен точно срещу изисканата симетричност на площад Вандом. Стаите бяха с високи тавани, стените, боядисани в най-нежни нюанси на синьо, сиво и зелено, с великолепна позлатена релефна украса и с най-удобните легла на континента. Дори Елис Айкхорн, въпреки дълбоката си неприязън към всичко френско, трябваше да признае, че местенцето не е лошо.

Лилиан дьо Вердюлак бе изпратила Били на ферибота обратно за Съединените щати само две години по-рано. Сега, когато видя промените, настъпили за толкова кратко време в момичето, ахна от изненада. Все едно да гледаш, помисли си тя, снимките на младата Фара Диба — красивата, почти кльощава, свенлива и сдържана студентка, скоро след като стана любимата жена на иранския шах. Лицето бе същото, фигурата бе същата, но излъчването бе съвсем различно; имаше нещо омайващо ново в начина, по който се движеше и гледаше околните, нещо величествено, направо царствено, а едновременно напълно непринудено.

Били също откри у графинята черти, за които през цялото им познанство дори не бе подозирала. Лилиан флиртуваше с Елис, сякаш и двамата бяха на не повече от двайсет и три години, разтапяше се, когато той неловко се опитваше да каже няколко думи на френски, наричаше го често и независимо от обстоятелствата „миличкия ми“ и на воля демонстрираше своя английски с оксфордски акцент. Отнасяше се с Били като със своя връстничка, също като Елис я наричаше Вилхелмина, настояваше и тя да й говори на малко име, което за Били отначало бе учудващо трудно.

Елис придружаваше двете жени на всички модни ревюта. Помолиха портиера на „Риц“ да им осигури по телефона, както правят всички туристи в Париж, покани за всяко от тях — но мястото им в залата не беше нещо, което зависеше от портиера. Надменните директорки, които само две години по-рано даваха на графинята места едва ли не пет-шест седмици след началото на ревюто, при това невинаги добри места, сега хвърляха само един поглед на Елис, бегло стрелваха Били и Лилиан и незабавно отвеждаха и тримата към най-добрите кресла в залата. Директорките на модните къщи умеят да разпознават богатите и щедри мъже едва ли не още преди да са прекрачили прага; твърди се дори, че трябва да могат да ги подушват от разстояние — със завързани очи, за да са действително достойни за длъжността си.

Първо отидоха в „Шанел“, чиито костюми по две хиляди долара се носеха като униформи от всички елегантни жени в Париж. Бе време, когато жените, събрали се на обяд в „Реле Плаза“ или в „Плаза Атене“, неизменно посвещаваха първия час от разговора си на въпроса дали другите жени в ресторанта носят „истински“ или „псевдо“ Шанел. Находчиви подражатели бяха способни да възпроизведат всичко, дори златната верига, която дърпаше надолу подплатата на жакета, за да му придаде идеалната форма, и все пак имаше нещо, което издаваше подражанията: някое не съвсем автентично копче, обшивката на джобовете, която бе с два милиметра по-дълга или един милиметър по-къса, подходящата тъкан в неподходящ цвят.