Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс( двете части)

Докато колата се носеше към летището, където ги чакаше частният самолет на компанията, Били седеше притеснено до работодателя си, който й диктуваше писмо след писмо. Сърцето й постепенно се изпълваше с благодарност към покойната Катрин Гибс.

До тогава Били никога не бе пътувала на юг от Филаделфия. Когато след климатичната инсталация на самолета я лъхна влажният, нежен, ароматен въздух на Барбадос, тя попадна в непознато до този момент измерение на чувствеността. Едва доловимият полъх на вятъра бе галещ, непривичният наситен мирис на земята бе ласкаво възбуждащ и предизвикателен. Били имаше чувството, че вдъхва аромата на неща, които е долавяла, но никога няма изцяло да опознае. Дори самият остров я объркваше с бързото движение от лявата страна на тесните лъкатушни пътища, виещи се сред пастелни селца и яркозелени ливади, за да свършат пред изисканите със своите колони и арки тухлени постройки на Шейди Лейн. От апартамента й се излизаше направо на широката, сенчеста плажна ивица. Струваше й се, че с поглед обхваща половината от хоризонта, където вълма жълти и виолетови облаци се нижеха под снижаващото се слънце.

Господин Айкхорн й бе казал, че ще има време само колкото да си купи най-необходимото за двудневния им престой от магазинчетата в хотела, и запотена във вълнения си костюм, тя набързо избра в едно от тях няколко семпли копринени рокли, сандали, бельо, бански костюм, нощница, хавлия и тоалетни принадлежности. Изпрати ги в стаята си и се прибра точно навреме, за да види как слънцето залязва в невероятна експлозия от красота — а после нощта се спусна внезапно и милиони непознати насекоми незабавно подхванаха пронизителния си концерт от свирене и жужене. С облекчение намери под вратата си бележката на господин Айкхорн, който й нареждаше да вечеря в стаята си и да си легне рано. Заседанията щяха да започнат на другия ден веднага след закуска. Трябваше да е готова в седем.

През следващите два дни, докато Айкхорн и ръководителите на двете му южноамерикански фирми разговаряха часове наред, тя, заедно с една бразилска секретарка, неуморно водеше бележки, отговаряше на телефона, а когато мъжете обядваха, успяваше да се измъкне за малко да поплува в топлата, съблазнителна вода, където остри корали надзъртаха изпод чистия пясък. Нина, бразилката, говореше чудесен английски и двете с Били се хранеха заедно на масичка, поставена на дискретно разстояние от шефовете. Сервираха им на просторната извита тераса с изглед към морето, осветена само от стотина свещи. Хотелът бе почти празен и щеше да остане така до Коледа, когато щеше да се напълни със семейства, запазили си стаи поне една година по-рано.

На третата сутрин, още призори южноамериканците отпътуваха обратно за Буенос Айрес и Айкхорн предупреди Били да бъде готова за тръгване по обед. А няколко часа по-късно главният пилот се обади, за да съобщи, че времето се е променило и се очакват урагани — както впрочем сами бяха се досетили. Между прозорците им и плажа се лееше плътна завеса от дъжд. Подгизналите клони на дръвчетата с малки отровни плодове се бяха привели чак до пясъка.

— Е, можеш да си поотдъхнеш, Вилхелмина — каза най-сетне Елис Айкхорн. — Кой знае кога ще отмине бурята. Сега из целия Карибски район започва сезонът на ураганите, затова и хотелът е така празен. Мислех, че ще се измъкнем навреме, но вече е твърде късно.

— Господин Айкхорн, всъщност аз съм Били… така ме наричат, искам да кажа. Никой не ми вика Вилхелмина. Това е името ми, но не го използвам. Не ми беше удобно да ви го спомена, докато господин Валдес и господин Де Ейро бяха тук.

— Трябваше по-рано да се сетиш. За мен ти си Вилхелмина. Или може би ти е неприятно?

— Съвсем не. Просто не съм свикнала.

— Така ли? Виж какво, мен пък можеш да ме наричаш Елис. Това също е странно име.

Били замълча. В „Кейти Гибс“ за такъв случай нямаше правила. Как би постъпила Джеси? Как би постъпила мадам дьо Вердюлак? А леля Корнилия? Джеси, помисли си тя, незабавно така би клюмнала, че направо да се разтопи; графинята би го дарила с най-загадъчната си усмивка, а леля Корнилия би започнала без повече приказки да го нарича Елис. Били съчета и трите реакции.

— Защо не се поразходим под дъжда, Елис? Да не би да е опасно?

— Не знам. Да проверим. Имаш ли шлифер? Не, разбира се. Няма значение, сложи си банския.

Представата на Били за дъжд се градеше върху ситния ръмеж, който падаше в околностите на Бостън. А това тук бе все едно да се изправиш под топъл водопад. За да не се задавят от леещата се вода, трябваше да стоят привели глави, затова и двамата инстинктивно се затичаха към океана и се гмурнаха, сякаш морето щеше да ги защити. Изненадани от дъжда, трима келнери се бяха сгушили под навеса на крайморския бар и с насмешка загледаха смахнатите туристи, които, заслепени от дъжда, няколко минути безразборно пляскаха в плитката вода, а после се отказаха, втурнаха се обратно през мокрия пясък и се скриха в стаите си.