Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс( двете части)

През декември 1970 година, когато той бе на шейсет и шест, а Били едва на двайсет и осем, Елис Айкхорн преживя първия си, сравнително лек инсулт. Десет дни възстановяването му сякаш бе съвсем предстоящо, но вторият, далеч по-сериозен удар премахна завинаги тези надежди.

— Мозъчната му дейност все още е активна, но не можем да определим в каква степен — каза Дан Дорман на Били. — Засегнат е левият дял. Това е особено неприятно, тъй като именно там се намира речевият център. Изгубил е способността да говори, както и да движи дясната си страна. — Погледна я — седеше сковано пред него, изящната й шия — открита и бяла — и му се стори, че със собствените си ръце забива нож в тая нежна плът. Но знаеше, че сега, докато все още не се е съвзела от шока, трябва да й каже цялата истина. — Ще може да ти дава знаци с лявата си ръка, Били, но не зная какво ще му струва това усилие. Засега ще го оставя на легло, но след няколко седмици, ако не настъпят нови усложнения, ще може да седи доста спокойно на инвалидна количка. Наех трима болногледачи, които ще се грижат за него денонощно. Те ще ти бъдат необходими и в бъдеще — до края на дните му. Вече започнахме терапевтични масажи, за да запазим подвижни мускулите на лявата му страна.

Били безмълвно кимна, додето непрестанно сгъваше някакво листче, което така и не се решаваше да остави.

— Били, най-много ме тревожи сега, че ако останете в Ню Йорк, Елис ще стане ужасно нервен, притеснен. Започне ли да се движи с инвалидна количка, ще трябва да заминете някъде, където да може да седи сред природата, да чувства досег с нея, да я наблюдава.

Били мислено си представи старците, които бе виждала по нюйоркските улици, бутани в количките си от болногледачите, крехките им колене, покрити с дебели одеяла, облечени в скъпи палта, с кашмирени шалове и безизразни очи.

— Къде ни съветваш да отидем?

— Сан Диего по всяка вероятност е градът с най-хубав климат в Съединените щати — отвърна Дан, — но ти ще се отегчиш там до смърт. Не бива да се самозаблуждаваш, че до края на живота си ще прекараш всяка минута край инвалидната количка на Елис. Това ще му е дори по-неприятно, отколкото на теб. Слушаш ли ме, Били? Би било ужасно жестоко, а той няма да е в състояние да ти го каже. Били кимна. Бе чула думите му, знаеше, че лекарят има право, но сега това нямаше значение.

— Разбирам, Дан.

— Според мен най-добре ще е да отидете в Лос Анджелис. Там имате доста познати. Но ще трябва да живеете над пояса на смога. За Елис смогът ще е пагубен, тъй като всъщност функционира само левият му бял дроб. Наемете къща високо в Бел Еър и аз ще идвам поне веднъж месечно. А и тамошните лекари са отлични. Ще ви препоръчам най-добрите. Разбира се, докато се настаните, ще бъда с вас.

Доктор Дорман не смееше да погледне Били, изправена и сдържана като кралица, безпомощна като дете. Би било далеч по-добре и за двамата, ако Елис бе умрял. Още като научи, че се е оженил, се боеше от нещо подобно. Предполагаше, че и Елис се е боял. Това обясняваше и трескавия им живот — който, както Дан Дорман знаеше, не бе в стила на стария му приятел — и нехарактерния начин, по който Елис се бе хвърлил в свят, до този момент пренебрегван, — сякаш искаше, докато може, да осигури на Били всичко най-добро.

— Сигурен ли си, че не можем да живеем в Силверадо, Дан? На Елис там би се понравило далеч повече от някое чуждо място.

— Не, не те съветвам. Разбира се, отидете там за гроздобера, но иначе почти през цялото време трябва да сте близо до голям медицински център.

— Още утре ще поръчам на Линди да купи къща. Сигурно ще успее да я приготви, докато Елис се съвземе достатъчно, за да пътува.

— Според мен ще можете да заминете някъде в средата на януари — каза Дорман и се изправи. Докато го изпращаше до вратата, Били долови болката в гласа му, нищо, че се опитваше да изложи съображенията си съвсем делово. Освен нея той бе единственият човек на света, който познаваше така добре Елис. Но тъй като бе лекар, от него се очакваше да сдържа чувствата си, да набляга единствено на фактите, да дава подкрепа, а не съчувствие. Осъзна, че трябва да му предложи някаква утеха, макар че едва ли това бе по силите й. Сложи ръце на раменете му, когато той облече палтото си, и го погледна с лека усмивка, първата, откакто Елис бе преживял втория си инсулт.

— Знаеш ли какво ще направя утре, Дан? Ще си купя нови дрехи. Изобщо нямам какво да облека в Калифорния.

Сред колекцията си от сантиментални сувенири Валънтайн обичаше най-много един. Не бе дори семейна фотография, а пожълтяла вестникарска снимка, една от стотиците, направени на 24 август 1944 година, в деня, когато съюзническите войски освободиха Париж. Показваше как засмени американци минават по Шан-з-Елизе с танковете си и махат на тълпата. Изпаднали почти в истерия французойки са се покачили на танковете с букети цветя и една през друга целуват ликуващите, така дълго очаквани победители. Между войниците — не на снимката, а кой знае къде сред това тържествено шествие, бе баща й, Кевин О’Нийл, а една от щастливите просълзени жени бе майка й, Елен Майо. В буйното опиянение на деня те бяха останали заедно достатъчно дълго, за да успее червенокосият танкист да остави името и адреса си на дребничката зеленоока парижанка. Неговата част била разквартирувана извън Венсан и прели да ги върнат обратно в Съединените щати в края на войната, той вече се сдобил със съпруга — французойка.