Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс( двете части)

Денят на крояча е дълъг. Във фирма като „Балмен“, която облича не само богатите светски дами, но и вечно заетите актриси, много от пробите се насрочват рано сутрин или късно следобед. Само една от клиентките да закъснее — а всеки ден имаше по някоя мудна дама, — сбитият работен график се превръщаше в бясна надпревара с часовника. Кроячките са на крака или на колене по цял ден с изключение само на обедната почивка и когато настъпи вечерта, често са на ръба на физическата и нервна криза. Преди ревюта обикновено работят до четири или пет сутринта, изпробвайки новите модели на манекени, които припадат от умора. През петдесетте и шейсетте години характерна за френската висша мода бе не безкрайната поредица от нови модели, които вестникарите така трескаво следят, а идеалната кройка на всяка рокля, костюм или палто. Независимо от творческото вдъхновение на своя моделиер, без добри кроячи всяка модна къща би банкрутирала само след година. (Днес, когато едва три хиляди жени по света се обличат в Париж, модните къщи разчитат на продажбите на конфекцията и парфюмите си; висшата мода е губещо начинание, но от него все лак светът става по-красив.)

След като започна работа при Балмен, Елен О’Нийл осъзна, че не може да живее сред роднините си във Версай. Като се прибавеше и дългото всекидневно пътуване до Париж и обратно в претъпканите влакове, не би могла да издържи в трудния си занаят. Намери в някаква стара сграда, закътана в лабиринта от улички недалеч от „Балмен“, малък апартамент, достатъчен за нея и дъщеря й и записа детето в едно съседно училище. В празнични дни гостуваха на този или онзи от братята и сестрите на Елен, които живееха в съседство и се надпреварваха да глезят овдовялата си сестра и нейното сираче.

Повечето френски ученици се прибират за обяд у дома. За Валънтайн модната къща „Балмен“ се превърна в дом. На шест години и половина тя вече бе свикнала да се промъква незабелязано през служебния вход, където портиерът я посрещаше със сериозно ръкостискане. Прокрадваше се безшумно нагоре по опустелите в обедната почивка коридори и отиваше при майка си, която я чакаше в ателието си — едно от седемте в „Балмен“. В покритата кошница на Елен винаги имаше нещо топло, хранително и вкусно. И други работнички си носеха обяд от дома и скоро Валънтайн бе осиновена от четиринайсет жени, повечето от които по цяла година не си разменяха нито дума, затова пък винаги намираха да кажат нещо мило на възпитаното момиченце на мадам Елен.

Валънтайн не искаше да се връща след училище в празния апартамент. Затова замъкваше тежката си чанта в ателието и се скриваше в едно ъгълче; понякога съсредоточено пишеше домашните си, понякога внимателно наблюдаваше деловата суетня. Внимаваше никому да не пречи и след няколко месеца всички така свикнаха със свитото в своето ъгълче дете, че яките, често твърде непочтителни към авторитети работнички, свободно разговаряха, напълно забравили за присъствието й. Така научаваше за невероятните сблъсъци на характери в кроячниците, за добрите и лошите страни на клиентки, които се казваха Бардо, Лорен или Уиндзорската херцогиня, за яростните битки между продавачките, които си оспорваха разпределението на билетите за поредното ревю и всеки нов клиент, за капризите и сцените на ревност в кабините, където се преобличаха манекените — красиви, нервни момичета със сценичен грим и имена като Браунен, Лина и Мари-Терез. Свършеше ли с домашните си, Валънтайн се интересуваше не толкова от клюките, колкото от упоритата работа, която наблюдаваше: как след седмици или поне сто и петдесет часа усилен труд и най-малко три проби, роклята, която бе видяла в началото като няколко нищо необещаващи парчета бяла коприна, се превръща в бален тоалет, предназначен за графиня Ларошфуко и оценен, дори по онова време, между две и три хиляди долара.

Излишно е да го казваме, но шефовете на „Балмен“ не подозираха, че в едно от ателиетата расте дете. На Пиер Балмен, колкото и да бе благ, и на неговата властна директорка, мадам Жанет Спание, която ръководеше фирмата от бюрото си на последния етаж, определено не би се понравило подобно отклонение от правилата. В редките случаи, когато чернокосата мадам Спание, избухлива, словоохотлива и абсолютно неудържима, нахлуваше в ателието, за да разреши назряващ скандал, Валънтайн се скриваше зад редицата готови бални рокли, поставени досами столчето й именно с тази цел.

Когато и последната проба на Елен най-сетне свършваше, а клиентката й се качваше на чакащата я лимузина, за да потъне в парижката нощ — по онова време двайсет до трийсет хиляди жени всеки сезон се тълпяха в Париж, за да попълнят гардероба си с най-новите модели на големите модни къщи — майка и дъщеря поемаха пеша към дома си и непретенциозната си вечеря. След това Валънтайн трябваше да довърши домашните си — и все пак рядко минаваше вечер, без да разпита Елен за видяното в „Балмен“. Подробностите на занаята я омагьосваха. Искаше да знае защо се слагат точно така всяко копче и всеки шев. Защо мосю Балмен винаги използва нечетен брой копчета? Защо мадам Дитрих шест пъти върна подплатата на една пола за поправка на подгъва? Та нали това е просто подплата, а не самата рокля? Защо ателиетата за мъжки костюми работят съвсем отделно от ателиетата за рокли? Защо в едно от тях се шият сака и поли, а в друго блузите и шаловете, които вървят с тях, след като ще се носят заедно? Каква е огромната, явно непреодолима разлика между умението да кроиш вълнени и копринени платове? Защо кроячите мъже винаги работят върху костюмите, а жените върху по-нежните тъкани?