Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс( двете части)

Тъй като улучи часа на най-натоварено движение, Били с мъка си намери такси и пристигна в апартамента на Джесика едва след шест и половина, скована от напрежение. Портиерът позвъни от фоайето да съобщи за пристигането й, точно когато Джесика току-що бе успяла да смотае пет мъжки чорапа от различни чифтове, един колан и в последната трескава минута, тоалетния си душ. Дали девствениците ги използват? Парализирана от ужас, Джесика не можа да намери отговор на този въпрос. Отвори вратата на апартамента си, когато към нея вече се носеше количка с внушителна купчина куфари. Иззад тях се подаваше вторият портиер, а зад него крачеше, както се стори на късогледата Джесика, истинска амазонка. Докато портиерът разтоварваше багажа, припряно поздрави високата, размазана пред очите й фигура и притеснено зачака мига, когато ще останат насаме. Амазонката стоеше мълчалива, неуверена и безмълвна насред дневната. Стига да говореше на френски, Били вече бе научила да се владее, дори когато бе сред непознати, но перспективата за тясно съжителство с превъзхождащо я момиче от собствената й среда, момиче, което бе с три години по-голямо, възроди всеки един от десетината комплекси, с които бе белязана през първите си осемнайсет години. Колкото и да е странно, видът на дребничката Джесика, тъй мъничка, направо крехка, накара Били отново да се почувства огромна, като че ли още беше дебелана.

Портиерът си тръгна и Джесика се сети какво повелява доброто възпитание.

— Няма ли да седнем? — измънка свенливо тя. — Сигурно си изтощена до смърт, навън е толкова горещо. — Колебливо посочи стол и високата фигура се отпусна с въздишка на облекчение и умора. Джесика трескаво започна да търси обща тема, само и само непознатата да проговори. — Как не ми хрумна по-рано — отрони тя, — защо не пийнем нещичко… толкова съм изнервена.

При тези благи думи амазонката избухна в плач. От солидарност и Джесика се разплака. Да плаче също бе нейно любимо занимание и, както бе установила, вършеше работа в трудни мигове.

След пет минути Джесика вече си бе сложила очилата и — внимателно огледа Били. Цял живот бе мечтала да изглежда така и й го каза. Били й отвърна, че тя пък винаги е искала да изглежда като Джесика. И двете говореха самата истина, и двете го съзнаваха. След два часа Били й бе разправила всичко за Едуар, а Джесика й довери пълни подробности за трите деветки, с които в момента имаше връзка. Оттук нататък приятелството им нарастваше в геометрична прогресия. И двете не можеха да повярват, че някога ще им стигне времето да си кажат всичко, което имаха да споделят. Преди най-сетне да се оттеглят в спалните си — в четири часа сутринта — тържествено извадиха душа на Джесика от скривалището му и най-сериозно се заклеха никога да не казват никому в Провидънс, Ню Йорк или Бостън нищо повече за другата, освен името й, последвано от съзаклятническото определение „чудесно момиче“. И до края на живота си не нарушиха тази клетва.

Когато Били пристъпи във фоайето на училището на Катрин Гибс, първото, на което погледът й се спря, бе втораченият взор на покойната госпожа Гибс, увековечен с цялата си сурова безкомпромисност в портрета над бюрото на администраторката. Не изглежда подла, помисли Били, но сякаш знае всичко за теб и само не е решила все още дали да вземе някакви мерки. С ъгълчето на очите си забеляза, че до вратата на асансьора стои някой и проверява пристигащите за ръкавици, шапка, облекло и грим, който не трябваше да е твърде силен. Това поне нямаше да е проблем за момиче, добре помнещо бостънските привички.

Затова пък Грег й създаваше проблеми. Били проклинаше Грег и Питман, които и да са те. Колко жесток трябва да е човек, за да измисли стенографията, мислеше си тя, когато на всеки кръгъл час безмилостният, неизбежен звънец издрънчаваше и тя тичаше припряно, но без никакво закъснение от стаята за стенография до кабинета по машинопис и после отново до стаята за стенография. Много от съученичките й поназнайваха машинопис още преди да постъпят в „Кейти Гибс“, но дори и онези, които се смятаха за напреднали, скоро бяха разочаровани в уменията си. Да си възпитаничка на „Гибс“ означаваше, че от теб се очаква да постигнеш степен на бързина, която на Били се струваше направо възмутителна. Нима сериозно допускаха, че когато завърши обучението си, ще съумява да стенографира по сто думи и безпогрешно да пише на машина поне шейсет думи в минута? Очевидно го вярваха.