Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс( двете части)

За връстничките на Били промяната бе още по-дразнеща. В приказките на Андерсен бе съвсем в реда на нещата грозното пате да се превърне в лебед, но в Бостън това направо бе неестествено и донякъде превзето. А може би дори вулгарно в известен смисъл.

Корнилия запретна ръкави.

— Срамота е, Аманда, дъщеря ти, Дребосъчето, така да злослови. Случайно я чух какво каза вчера в „Миопия“ за моята Били. Било „абсурдно“ да смениш името си на нейната възраст, така ли? Няма да е зле да си спомниш, че тя носи името на собствената ти втора братовчедка Вилхелмина. Не си е „сменила“ името — просто го е възстановила. И още как Били „не знаела какво да облече за поло мач“. Защо Дребосъчето не си свали поне веднъж бричовете за езда, та да видим дали знае как да се облече, за какъвто и да е друг повод? А може би смята да се нарича Дребосъче, докато стане баба? На твое място, Аманда, бих писала на Лилиан дьо Вердюлак да я попитам дали няма свободна стая за дъщеря ти идната година. Не би й навредило да види, че животът си тече и извън конюшните.

С Били Корнилия бе много пряма и много мила.

— Струва ми се, че годината, прекарана в Париж, ти е струвала повече, отколкото очакваше, Били.

— Така е, лельо Корнилия. Поувлякох се…

— Глупости. Всяко момиче, което изглежда великолепно като теб, заслужава да се наслади изцяло на Париж. Дори за секунда не те упреквам, че си накупила всички тези дрехи. Стоят ти чудесно, пък и парите са си твои. Аз самата бих настояла да ти дам още при заминаването ти тлъстичък чек, за да подновиш гардероба си, но ти беше толкова пълничка, че просто не си заслужаваше.

— Пълничка! Колко си мила, лельо Корнилия! Бях възмутително дебела крава. Признай си.

— Хайде да не се хващаме за думата. Беше съвсем различно момиче. Но не това е важното, а бъдещето. Не би ли искала все пак да останеш в Бостън и да постъпиш в „Уелзли“? — попита Корнилия с надежда. Новата Били би могла да се омъжи, за когото пожелае. Не бе необходимо да учи в „Кейти Гибс“, за да стане досадна секретарка.

— За бога, не! През есента ще навърша двайсет и съм твърде стара да тръгвам отново на училище.

— Виж, за това не съм си помисляла — въздъхна Корнилия. — Но все пак може би не се налага да заминаваш? Знаеш как бихме се радвали с чичо ти да останеш при нас.

— Зная и съм ви много благодарна. Но трябва да се махна от Бостън, поне за известно време. Тук съм прекарала целия си живот, а нямам нито един близък приятел, освен теб и чичо Джордж. Татко е погълнат от изследванията си — погледна ме, каза: „Знаех си, че имаш фината конструкция на Майнот“, и отново се върна към работата си. О, по дяволите, трудно ми е да ти го обясня, но щом се върнах, отново започнах да се чувствам натрапница, не както едно време, и все пак не на мястото си. Французите биха казали, че тук не се чувствам добре в кожата си. Искам да отида някъде, където никой няма да ме пита: „За бога, какво се е случило с теб? Колко си отслабнала! Не мога да го повярвам. Дебелата Хъни Уинтроп!“

Корнилия кимна с разбиране. Тези думи тя вече ги бе чувала.

— Нима си забравила, лельо, как ме накара да ти обещая, че ще постъпя в „Кейти Гибс“, щом се върна от Париж?

— Не, скъпа, но сега не бих настоявала. Искам да кажа, имаш такъв голям избор… толкова чудесни момчета те търсят…

— Толкова чудесни хлапета . Струва ми се, че съм с десет години по-възрастна от тях. Не мога просто да лентяйствам, да се занимавам с благотворителност, да живея на гърба ви с чичо Джордж и да чакам за мен да се ожени някой незрял хлапак. А като си помислиш, всъщност не ме бива за нищо друго.

— Та нали ние повечето не сме правили нищо друго, мила моя.

— О, чудесно разбираш какво искам да кажа.

— Е, да, разбирам. Струва ми се, имаш право и колкото и да ми е тъжно, че ще заминеш, никак не мога да си те представя в Кръжеца по ръкоделие. — Сърцето на Корнилия се сви от болка, но тя умееше да се примирява с очевидното. — Така да бъде. Заминаваш в „Кейти Гибс“! — И с трескава деловитост се отдаде на изпитаната утеха да подрежда чуждия живот. Та нали училището на Катрин Гибс, основано през 1911 година, бе единствената секретарска школа в Америка, напълно приемлива за млади момичета с добро обществено положение. Шапките и ръкавиците все още бяха задължителни за курсистките, все „благонадеждни“ момичета, а на репутацията му в обществото можеше да съперничи единствено неговата слава на учебно заведение, от което излизат първокласни секретарки.