Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс( двете части)

След седмица Били реши, че напразно си губи времето, като проклина Грег и Питман. Те бяха неизбежни като законите на земното притегляне. Трябваше да постъпи, както когато реши да отслабне. Бе страдала, дори повече, отколкото можеше да повярва, но накрая си каза, че си е струвало. Всеки в училището си имаше по някоя любима история за възпитаничка на „Гибс“, която започнала като секретарка на виден сенатор или известен бизнесмен, а после преминала към по-важни дела. Били почувства как непоколебимата й воля най-сетне й се притича на помощ, за да се посвети на работата си с увереността, че ще я овладее, ще я покори.

Джесика, от своя страна, бе разтревожена от отсъствието на, както тя евфемистично се изразяваше, „ухажори“ около Били.

— Но аз не познавам никого в Ню Йорк, Джеси, и съм дошла тук да работя. Знаеш колко искам да стана независима и сама да се издържам.

— Колко мъже погледна днес, Били? — попита Джеси, пренебрегвайки амбициите на приятелката си.

— Откъде да зная? Вероятно десет-петнайсет, горе-долу толкова.

— И колко точки им писа?

— Е, стига! Аз не си играя на тази игра. Тя е твой специалитет.

— Така си и мислех. Ако не ги гледаш и не ги оценяваш, по какво ще разбереш, когато срещнеш осмица или дори деветка?

— Какво значение има това?

— Много съм загрижена за теб, Били. Ти си класически случай, все едно ездач, който е паднал от коня, а после не знае как отново да го яхне. Заради случилото се, ти май наистина се страхуваш от мъжете, нали? — Джесика промърмори всичко това с тъничкото си гласче, но Били я познаваше достатъчно добре, за да знае, че зад милото мрънкане се крие проницателен ум, на който няма смисъл да противоречиш. Нищо не убягваше от погледа на Джесика.

— Сигурно имаш право — призна унило тя. — Но дори и да срещна мъж — я се огледай наоколо! Нима смяташ, че мога да хвана някоя деветка ей тъй, от улицата? Не, Джеси, не се опитвай да ме смразиш с поглед, дори ти не би го направила. Поне така си мисля. Алтернативата е да драсна едно писъмце на леля Корнилия и да я накарам да се разтърси измежду нюйоркските си приятели. Все ще изнамери тук някое „добро момче“, което е свързано с пъпната си връв с Бостън. Само след седмица, каквото и да се случи помежду ни, ще се разчуе из целия „Винсънт Клъб“. Няма да ми повярваш какви са клюкари! А аз просто не бих допуснала хората, които познавам там, да си навират носа в живота ми. Ще завърша „Гибс“, ще си намеря страхотна работа, ще се издигна до върховете и никога вече няма да се върна в Бостън!

— Та кой ти говорила се забъркваш с мъж от собствения си кръг, глупачке? — възмути се Джесика. — Аз самата никога, ама никога не бих го направила. Всичките ми чудесни деветки нямат и най-малка представа за семейството ми. Дори не ги е грижа откъде съм. Не бих си и помислила да се свържа с някой, който би могъл случайно да познава евентуалния ми съпруг, независимо кой ще е този щастлив глупак. Номерът е да излезеш навън.

— Да излезеш навън ли?

— Колко си наивна! — простена Джесика, усмихвайки се на повърхностните познания на Били за възможностите, които предлага животът. — Извън собствения си свят. Нямаш представа, колко е ограничен този мъничък свят. Това, че те всички се познават, че близките на лелите ти в Бостън, Провидънс, Балтимор или Филаделфия са все свързани с хората, с които ти би могла чрез тях да се запознаеш в Ню Йорк, не означава, че когато направиш една стъпка — една незабележима стъпка — встрани от познанствата, няма да изчезнеш напълно от полезрението им.

— Не виждам как — промърмори Били. Понякога Джесика бе влудяващо мъглява в изразите си.

— Ами евреите? — Джесика дари Били с усмивката на най-хитрата котка в квартала, котката, която току-що си е присвоила цялата сметана и всичките сардини. — Евреите са най-подходящи. Те също не искат да се забъркват с добри еврейски момичета, защото и те, също като нас, всички са свързани помежду си и също като нас не искат похожденията им да се разчуят. Затова всичките ми деветки са евреи.

— Ами ако срещнеш десетка евреин?

— Ще бягам като от огън, надявам се. Но не се опитвай да отклониш разговора. Кажи ми, колко евреи познаваш?

Били я погледна озадачена.

— Е, все неколцина трябва да си срещала — упорстваше Джесика. — Не мисля, освен може би онзи мил продавач в магазина за обувки на Джордан Марш — недоумяваше Били.

— Ти си безнадеждна. Така си и мислех. А пък те са върхът — промърмори Джесика на себе си, зареяла замечтано виолетов поглед, докато отличеният й с почетна грамота, ум подбираше, анализираше и претегляше евентуалните възможности.