Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс( двете части)

Само след седмица Корнилия вече бе изнамерила подходяща съквартирантка за Били. Дъщерята на една от старите й приятелки, още от колежа, работела в Ню Йорк и живеела на съвсем приличен адрес. В апартамента й имало свободна стая, която майка й настояваше да даде под наем. Корнилия не се задоволи с това, а плати предварително и таксите за първата година в училището, тъй като правилно се досещаше, че след парижкото разточителство Били няма да има достатъчно пари и за таксите, и за издръжката. Под предлог, че се „възползва“ от августовските разпродажби, завлече Били в „Робъртс-Нойстатър“ на Нюбъри Стрийт и преждевременно й направи подарък за двайсетия рожден ден — вталено черно палто от мека тюленова кожа с разкроен силует, обшито по яката и ръкавите с тъмна норка.

— Старото го пази за дъждовни дни — посъветва тя Били, докато се отскубваше от благодарствените й прегръдки. Щедростта на Корнилия беше безгранична, но тя не понасяше да й благодарят за нея.

В един горещ септемврийски ден на 1962 година Били вече пътуваше в първокласно купе за Ню Йорк. Само при мисълта за предстоящата среща с бъдещата й съквартирантка Джесика Торп усещаше, че й се повдига. Какво претенциозно и превзето име! И което бе още по-лошо, бе двайсет и три годишна, завършила с почетна грамота „Васар“ и работеше в редакцията на „Маккол“. Сигурно е самото благоприличие, мислеше си Били. Дори произходът й бе безупречен. Родителите й принадлежаха към най-старите родове в Провидънс, Роуд Айлънд. Е, не е като да си от Бостън, бе изтъкнала леля Корнилия, но за щастие поне не беше невзрачна нюйоркчанка. Пък и апартаментът й бе на 82-ра улица, между Парк и Медисън Авеню. Дори само тези подробности бяха достатъчни, за да убедят Били, че натрапената съквартирантка ще е префинена, самодоволна и амбициозна кариеристка, вкарала живота си в строги рамки. Може би дори — о, ужас! — интелектуалка.

Междувременно Джесика Торп преживяваше една от най-неприятните утрини в живота си. Всичко започна, когато редакторката Натали Дженкинс направи на пух и прах последния й вариант на статията за Синатра. На Джесика бе възложено „да поизглади“ първоначално нахвърляните бележки на известен светски хроникьор. Тя се поти над текста седмици, опитвайки се да придаде на заплетените истории и объркания синтаксис непринуденост, подходяща за женско списание. На госпожа Дженкинс, прочута като единствената жена във вестникарския бизнес, способна всеки ден на обяд да изпива по четири мартинита, не се хареса първият й вариант, не се понрави и вторият и ето че днес взе третия и за четирийсет и пет минути го пренаписа, като напълно го обезличи и унищожи всичко що-годе смислено. Сега това бе просто поредната старомодна сладникава статийка, но госпожа Дженкинс, победоносно седнала зад пишещата си машина, най-сетне бе доволна. Бе доказала — за кой ли път, — че в редакцията никой нищо не може да свърши без нея.

И сякаш това не бе достатъчно, днес пристигаше момичето от Бостън. Вилхелмина Хънънуел Уинтроп. Само при името й прерафаелитските къдрици на Джесика клюмваха. Клюмването бе много характерно за Джесика, независимо от обстоятелствата. Полите й винаги клюмаха, тъй като бедрата й бяха твърде слаби, за да ги изпълнят, а на нея така й не й идваше наум да ги подгъне. Блузите й клюмаха, защото забравяше да ги прибере в полата си. Тялото й клюмаше, защото бе висока едва метър и петдесет и пет и изобщо не се сещаше да изправя стойката си. Но когато на всичко отгоре и настроението й клюмваше, тя бе неустоима. На мъжете, които зърваха клюмналата Джесика, всяка изправена жена вече им се струваше мъжкарана. Нослето й бе мъничко, брадичката изящна, очите — огромни, тъжни, виолетови, а челото високо и открито. Когато прелестните й мънички устни клюмваха, мъжете изпитваха непреодолимото желание да я целунат. Изпитваха го и когато не клюмваха.

Мъжете бяха любимото занимание на Джесика. Мислеше си, че е спотаила тази своя опасна склонност от майка си, но очевидно не бе успяла, иначе майка й не би настоявала така упорито или да си намери съквартирантка, или да се премести в женското общежитие „Барбизън“, този Дяволски остров на целомъдрието. А ако имаше нещо, което Джесика да не обича, това бе целомъдрието.

Момичето от Бостън без съмнение е изпратена от майка й шпионка, мислеше си Джесика, докато очарователно клюмнала пътуваше към дома си с автобуса по Медисън Авеню, и опропасти вечерта на половин дузина мъже, като изобщо не ги погледна. Когато бе в обичайното си разположение на духа, Джесика за частица от секундата поглеждаше в очите всеки мярнал се пред нея мъж и го оценяваше по десетобална скала, като единственият й критерий беше: „Бива ли го в леглото?“. Мъжът трябваше да е очебийно непривлекателен, за да получи оценка по-ниска от четири, тъй като Джесика бе много късогледа, а не обичаше да носи очила пред хората. Обикновено за една седмица тя присъждаше десетки шестици и седмици. Поради слабото си зрение не бе съвсем категорична, но за да не ощети някого, винаги бе щедра в оценките си.