Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс( двете части)

Тя седеше изправена и напрегната като добро, стеснително момиче от времето на кралица Виктория. И все пак в усмивката й се долавяше едва забележимо обещание, а спокойствието й подсказваше, че тя едва ли не вече предчувства победата. Мелани се надигна.

— О, не! Чакай! Къде отиваш! — отчаяно попита Спайдър.

— Умирам от глад и е време за обед.

Спайдър си отдъхна. Слава богу тя говореше за храна! Щом огладнява, значи нищо човешко не й е чуждо.

— Хладилникът ми е пълен с продукти. Само за минутка ще приготвя най-вкусните сандвичи с ръжен хляб, пастет и сладко.

Да можеше да я заключи в студиото, да хвърли ключа — повече нищо не би го интересувало. Искаше да разбере всичко за това момиче — от деня на раждането й до сега. В главата му се нижеха хиляди въпроси. Ако му разкажеше всичко за себе си, може би щеше да намери обяснение на внезапно връхлетелите го чувства.

Съзерцателността не бе сред добродетелите на Спайдър. Живееше си спокойно и приятно, без да се затруднява със самоанализи. Никога не си бе давал сметка, че обичта му към другите хора и лесната му достъпност са един вид бягство от себе си. Коварната бездна на любовта го погълна най-неочаквано. Чувстваше се неловко и объркан като ученик.

Ядоха в мълчание. Спайдър се опитваше да подхване разговор, но темите все не й допадаха. Мълчанието не я притесняваше. Тя бе твърде самовглъбена, за да проявява любопитство към другите. А те винаги й разказваха повече от онова, което я интересуваше. Мелани се взираше в Спайдър и се опитваше да види себе си в очите му. Образът можеше и да е неясен, но все нещичко щеше да подразбере. Няколко пъти почти й се беше случвало да се види отстрани — с ясно лице, с определени черти, но впоследствие се оказваше, че това е лицето на някоя актриса. Мелани се усмихваше като нея и чувстваше чуждото лице като маска върху своето. Всичко това й се струваше съвсем реално, но мигът отлиташе и тя отново започваше да търси отговор на въпроса, който не й даваше мира.

Следобедното слънце напусна студиото и светлината се промени. Спайдър погледна часовника си.

— Боже господи! След пет минути пристигат три малчуганчета с майките си! Ще снимам официални детски дрехи, а нищо не съм приготвил. Той скочи и се втурна към другия край на студиото, а Мелани си облече палтото. Той спря и сепнато попита:

— Хей, как каза, че ти е името?

След две седмици, пред голямото огледало на „Скавуло“ едно бивше гадже на Спайдър попита момичето до себе си:

— Чу ли новината?

— Коя новина? Не са една и две…

— Нашият прекрасен Спайдър е хлътнал здравата.

— Какво говориш!

— Скъпа, този сладур се е влюбил в новата Гарбо. Нали се сещаш коя — най-новото откритие на Айлийн — Мистериозната Магнолия.

— Кой ти каза? Не ми се вярва.

— Той ми го каза. Иначе и аз не бих повярвала. Не спира да говори за нея. Сякаш той е измислил любовта. Да го беше видяла как се държа на снимките в „Дикси“! Може да ти призлее — особено като имаш предвид, че той никога… никога досега…

— Знам какво имаш предвид.

— Така си и мислех.

— Ах, тази южна пачавричка!

— Истинско събитие, нали?

Когато се завърна в Бостън, три месеца, преди да е изкарала и година в Париж, Били Уинтроп каза на леля си Корнилия, че й домъчняло за дома. Изведнъж, закопняла да прекара лятото с близките си в Чеснът Хил, преди да замине за Ню Йорк да се учи в школата „Кейти Гибс“. Корнилия убедително се престори, че вярва на тази лъжа, чиято нелепост впрочем би останала незабелязана за повечето бостънци, тъй като пред тяхната любов към родния град и околностите му дори прелестите на Париж бледнеят. Корнилия обаче не можеше тъй лесно да бъде измамена. В последното си писмо лейди Моли й бе разказала подробно за отвратителния начин, по който онзи младеж от Кот дьо Грас зарязал племенницата й. Доброто й майчинско сърце жадуваше да излее пред Хъни-Били съчувствието си, но безкрайната гордост на момичето правеше откровенията невъзможни.

А и как изглеждаше! Цял Бостън — или поне тяхното съсловие — говореше само за това. Гледайки невзрачните си дъщери, грижовните мамички почти простиха на Били стройното й изящно тяло, буйната й черна коса, великолепната осанка, прекрасната кожа — но й ги простиха бавно, едно по едно, и то само защото в края на краищата бе от рода Уинтроп. След като толкова дълго я бяха смятали за смешната, дебела, безнадеждна Хъни, дори и най-добронамерената жена трудно можеше да приеме факта, ме се е завърнала от Франция ослепителна красавица. Да се беше родила красавица — а така това превъплъщение бе направо нечестно. Сега трябваше да свикнат да я възприемат по съвсем друг начин. Сякаш в града бе пристигнала някаква непозната; прелестна, очарователна непозната, която ги озадачаваше с вида си, пък и не се обличаше по начин, обичаен за бостънско момиче, но въпреки това ги поздравяваше с надменната безцеремонност на Уинтропови. Впрочем тя действително си бе Уинтроп. Ужасно неприятно!