Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс( двете части)

Спайдър нае студио в една стара сграда, близо до Второ Авеню, която все още не беше превърната в ресторант или бар. Сградата бе толкова запусната, че би изкушила единствено човек, който е наистина в притеснено положение. Собственикът не бе правил ремонт от двайсетина години — изглежда чакаше деня, в който Уорнър Ле Рой ще се появи от небето и ще му предложи няколко милиона за тази развалина. Все пак във фотолабораторията имаше вода, а таваните на наетите две стаи на последния етаж бяха високи. Жилището на Спайдър бе по-удобно за студио, но пък кварталът не беше подходящ.

За първата си поръчка Спайдър реши да не снима известни модели — телата им бяха толкова съвършени, че никой нормален човек не би допуснал, че на техните осемнайсет години се нуждаят от корсет или сутиен. Не използува и обичайните пози: изненадани по бельо девойки, разучаващи стъпки в танцова школа, замечтани, позасипани с пясък момичета, които се излежават на плажа по бельо вместо по бански или многозначителни сценки, в които от ъгъла на снимката се подава мъжка ръка с диамантена гривна на дланта или мъжки крак в официална лачена обувка.

Спайдър се спря на няколко фотомодела, прехвърлили трийсетте — все още красиви, но с лица и тела, от които не струеше младост. Снима ги в обстановка, която наподобяваше пробна в магазин. На един стол се мъдреше купчина разхвърляно бельо, бельо висеше и от малката неудобна поличка, която бе неразделна част от интериора на тези килийки. Моделите се оглеждаха с колебливо изражение в трикрилите огледала, нервно запалваха цигара приседнали по комбинезон на ръба на стола, гневно събличаха тесни корсажи, търсеха в издутите си чанти червило, за да поосвежат вида си. С други думи, правеха всичко онова, което правят жените, когато си избират ново бельо. Снимките бяха забавни и трогателни и от тях бе видно, че тези жени се нуждаят наистина от такова бельо, но както и да ги погледнеше човек те бяха съблазнителни, стройни и животът все още бе пред тях.

Мъжете, които отгърнаха този брой на „Мода и интериор“, зърнаха нещо, което едва ли бяха виждали преди: те надникнаха в тайните на женското царство и то в страниците на списание. Жените се сравняваха с моделите (както обикновено правят, каквото и да им струва това), но този път не изпадаха в отчаяние. Сутиените сякаш правеха чудо от най-обикновения бюст! Странно и окуражаващо.

Когато видя пробните снимки, художественият директор заяви, че ще си подаде оставката и дълго крещя на някакъв простонароден унгарски диалект — обикновено крещеше на френски. А Хариет прихна да се смее.

Докато излезе априлският брой Спайдър направи още три реклами. Едната бе на парфюми — покъртително сантиментална, в романтично-викториански стил, тя би просълзила всеки филмов критик. Другата бе на обувки — специалистите я оцениха като истински образец, а третата представляваше серия от разнежващи снимки на дечица по пижамки и нощнички, които биха убедили всяка жена да спре хапчетата, пък да става каквото ще. Четири месеца той бе напълно зависим от Хариет Топингам, а тя се държеше като свидлива домакиня, която сервира черен хайвер. В сравнение с хонорарите за големи търговски реклами, хонорарите за рекламни снимки в списанията едва стигат за фотоленти, крем за бръснене и сандвичи. Спайдър бе принуден да вечеря за сметка на гаджетата си (въпреки негодуването на мениджърите им).

И все пак рекламите на бельо не донесоха на Спайдър слава и пари. В магазините, където предлагаха рекламираното бельо, бяха много доволни от продажбата му, ала директорите на рекламни компании решиха, че този път многоуважаваната от тях Хариет наистина прекалява. Оцениха поне рекламата за парфюми и само след няколко месеца Спайдър можеше да се радва на задоволителен успех и обещаващо професионално положение. Почти на трийсет, той бе един от нюйоркските фотографи, имаше си собствено студио със светлинни ефекти и фотоапарат „Хаселблад“. Бяха изминали шест години от дипломирането му.

Мелани Адамс влезе в студиото на Спайдър в един майски ден на 1976 година. Три дни преди това тя бе пристигнала от Луисвил, Кънектикът, и с вбесяваща наивност бе отишла направо в рекламната агенция на Форд. Надали имаше някой, който да разбира повече от фотомодели, отколкото Айлийн и Джери Форд, но този ден и двамата отсъстваха от града. Въпреки това за момиче с качествата на Мелани това бе най-подходящата рекламна агенция. Никой от служителите й не би изпуснал такова момиче-чудо. Всички те вярваха, че истинската красота съществува, но че тази красота трябва да се поддържа и пази като диамант. Обещаващите модели се подлагаха на диета, с тях се заемаха най-добрите фризьори и гримьори, научаваха ги как да стоят и да вървят, и чак след това ги изпращаха при колкото може повече фотографи с надеждата, че скритите им способности ще бъдат оценени.