Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс( двете части)

— Сладка кукличке, оближи си устните и ми се усмихни още веднъж!

Онова, което отличава добрата от страхотната рекламна снимка, се свежда до начина, но който един модел застава пред отегчения фотограф, мърморещ: „Знаменита си, мила, знаменита!“ и пред фотограф като Спайдър — о, боже, та тя дори усещаше спазми и влага в слабините си — с очертан под тесните бели джинси напиращ пенис, той не спираше да се движи и да щрака…

Хариет Топингам, рекламната редакторка, която откри Спайдър, бе сред първите в професията си. Колкото и известни да са, редакторите по рекламата не се занимават само с клюки, опиянени от парфюмирания магнетизъм на висшата мода. Техният труд е робски. Едно от задълженията на Хариет бе да преглежда рекламите — и то рекламите във всички списания, защото от тях зависеше животът на всяко издание. Цената на хартията, печата и разпространението на един брой списание е обикновено по-висока от продажната и абонаментната му цена. Без рекламна дейност списанията са загубени, а работата на рекламните редактори — напълно ненужна.

Известните редактори по рекламата в Щатите се броят на пръсти. Всички модни списания имат главен редактор и двама-трима заместник-главни редактори. Няколко редактори отговарят за рекламите за обувки, бельо, дрехи и допълнения към тоалета и всеки от тях си има помощници — фирмите се надпреварват да рекламират и дейността им трябва да се следи много внимателно. В женските списания рекламният отдел може да се състои от един редактор, заместник-редактор, редактор за рекламите на обувки и редактор за рекламите на допълнения към тоалета, и въпреки това те заемат не повече от пет-шест страници всеки месец. Във „Вог“ има двайсетина по-високо или по-нископоставени редактори по рекламата, включително тези, които са в Париж, Рим и Мадрид и които имат по-скоро светски, отколкото редакторски задължения.

Големи заплати взимат само най-високопоставените рекламни редактори. Другите получават заплата на квалифицирана секретарка, но с удоволствие се жертват в името на тази престижна и вълнуваща професия. Освен това те трябва да са не само талантливи, а и амбициозни. Добре би било да произхождат от семейства, в които на жените не се налага да работят, само защото държат на скъпите си сапуни и други козметични средства.

Рекламен редактор като Хариет Топингам, който е стигнал върха или е близо до него, е много търсен и ухажван от всички онези, които се нуждаят от услугите му — нещо като привилегированата мадам Помпадур в двора на Луи XV. Търговци на дрехи, дизайнери и общественици я канеха на скъпи обеди в изискани френски ресторанти, дрехите й бяха или безплатни или на минимална цена, а дойдеше ли Коледа, тя наемаше шофьор и кола, за да разчиства два пъти на ден кабинета й от пристигналите подаръци. Отпечатването на малка рекламна снимка с името на някоя авиокомпания или на ъгълче от басейна в хотел осигуряваха транспорта и разноските на редактора, фотографа, моделите и целия екип.

Хариет бе стигнала сама до върха на професията си. Баща й бе богат търговец на вани и тя бе наследила значителна сума, но успехът й се дължеше единствено на собствения талант и труд. Хариет бе делова и рязка до крайност. Ползваше се с такъв авторитет, че подчинените й едва ли не трепереха от нея. Колкото до творческото й въображение, то бе като на Фелини — не знаеше граници. Отначало идеите й бяха посрещани с неодобрение, скоро обаче започнаха да й подражават и стилът й бе признат за уникален.

Когато за пръв път забеляза работата на Спайдър, Хариет бе прехвърлила четирийсетте и мнозина я смятаха за грозна. Тя бе далеч от представата за jolie laide, най-вече защото никога не се беше опитвала да подчертае хубавото у себе си. Хариет предпочиташе да представлява онова, на което французите също се възхищават — свещено чудовище. Видът й беше от естествен по-естествен — тънка пепеляво кестенява коса, опъната назад, голям стърчащ, мъжествен нос, тънки устни със светло червило и малки, хлътнали белезникаво кафяви очи, които улавяха и най-незабележимите детайли и спираха само на най-доброто, най-качественото, най-важното и най-търсенето. Ръстът й бе малко над среден, тялото — върлинесто, а дрехите — винаги много шик, екстравагантни до ексцентричност. Ала каквото и да облечеше, тя не можеше да придобие качествата, които й липсваха. Хариет никога не се съобразяваше с модната линия. За нея нямаше значение кое е на мода — спортната линия, романтичните модели или ярката гама цветове. Тя ходеше в стил, който би се наложил едва след една, та дори и десет години — в такъв стил, всяка друга, макар и елегантна жена, би се чувствала глупаво. Не се беше омъжвала и живееше сама в огромния си апартамент на Медисън Авеню, претъпкан с какви ли не вещи, купувани по време на командировките в Европа и в Ориента — повечето предмети бяха толкова необикновени и странни до гротескност, че не биха подхождали на никакъв интериор (включително и на претъпкания й, боядисан в кафяво апартамент).