Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс( двете части)

Валънтайн му подаде филийка, намазана с камамбер, и го погледна с такава чаровна и все пак сдържана усмивка, каквато Спайдър никога не бе виждал. Ясно, тя изобщо не флиртуваше с него. Тогава къде беше френското у нея? Или ирландското? Къде бе женското й кокетство?

Спайдър Елиът загуби девствеността си в последния клас на гимназията. Първата жена в живота му беше една закачлива, едрогърдеста треньорка по баскетбол, която не се възхищаваше толкова на неточните му попадения, колкото на опънатите му спортни гащета (в желанието си да ги избели, една от сестрите му ги бе направила с около три номера по-малки). Оттогава Спайдър се възбуждаше само като приближеше спортна съблекалня и това му пречеше да се задържа по-дълго във физкултурен салон. Поддържаше форма като играеше тенис и тичаше.

Докато следваше, на Спайдър не му липсваха условия и закътани местенца, където да снима, но скоро разбра, че ателиетата на модните фотографи са царството на словесния секс. Много от тези фотографи бяха хомосексуалисти, но ако искаха снимките им да са на ниво, те бяха длъжни да създадат чувствена атмосфера в ателието. Така както неуверените, приземяващи се пилоти зависят от напътствията на контролната кула, така и фотомоделите се нуждаят от непрекъснатото и многословно насърчаване на фотографа. То е винаги ласкаещо, дори когато е процедено през стиснати зъби, и е винаги на фона на възбуждащо еротична музика. Бликащата чувственост, която витае в ателието, е понякога неподправена, но много често в нея има нещо изкуствено и престорено, улавя се и едва сдържаното негодувание на фотографа към сковаността на модела.

Когато Спайдър се появи в професионалните среди на Мел Сакоуич, той направи такова впечатление, каквото някога са правили морските капитани и техните „благородни диваци“ на декадентските кралски европейски дворове. В старите си джинси и университетска фланелка, Спайдър бе доказателство, че дори в префинения свят на модата има място за мъже — истински, любвеобилни и сластни, расови мъже. Минаха няколко седмици и фотомоделите, които, ако изобщо се интересуваха от нещо, то това бяха само шампоаните за вана, изведнъж започнаха да проявяват необичаен интерес към промиване и негативи и да се застояват в тъмната стаичка на ателието на Сакоуич. Те опипваха мускулестите ръце на Спайдър и възкликваха: „От тенис ли? Колко странно!“ Той пък забеляза, че вече започва да се възбужда и от фотолабораторията. Трябваше да направи нещо. Занесе няколко възглавници, та да не се натъртват деликатните дупета на фотомоделите. Повечето момичета предпочитаха френска любов, за да не си мачкат дрехите и за да не се разрошват. Сваляха чорапогащника и толкова. Малко се опъваха, когато дойдеше техен ред, защото се бояха да не си размажат грима, но Спайдър никога не отстъпваше и държеше на своето. Нямаше никакви оплаквания, а в агенциите за фотомодели, желанията за работа в доскоро твърде непопулярното ателие на Сакоуич, нарастваха все повече и повече.

Спайдър винаги предупреждаваше момичетата:

— Не се надявай на нищо сериозно, скъпа. При мен има начало и среда, но не и край. Никакви глупости като влюбвания, обвързвания и трайни връзки. Не давам и обещания. Дори за утре вечер.

— Не бива да се заричаш, миличък Спайдър!

— Това съм го чувал много пъти. Само не мога да си обясня защо жените не ми вярват, като им кажа, че връзката ни няма бъдеще. Какво по-ясно от това?

— Винаги има надежда. Хайде, Спайдър, стига приказки. Чукай ме бавно и дълго, пък ще видим…

Когато се запозна с Валънтайн, Спайдър вече беше минал през ателиетата на двама много известни фотографи. За три години си бе създал име в света на модата. По своя сърдечен, чувствен и все раздаващ се начин той искрено харесваше всички момичета, с които спеше, и те го знаеха. Бяха лягали с толкова много мъже, които говореха за любов, но не бяха искрени. А когато спяха със Спайдър, имаха усещането, че са получили разкошен подарък за рождения си ден, и дълго след това се чувстваха обичани. Както трябва да се чувства всяко момиче.

През първите месеци в Ню Йорк Спайдър разбра, че много от моделите не се смятат за „истински момичета“. Повечето не бяха ходили с никого до завършване на гимназия. Момчетата се източват чак в последните класове, а дотогава тези момичета са най-високите, най-слабите и кокалестите сред съучениците си — обект на хиляди подигравки и, макар и прикрито, разочарование за майките си. Докато се научат да се гримират и проумеят, че дългите талии и плоски гърди и бедра са мечта за всяка манекенка, те вече нямат никакво самочувствие. Някои, разбира се, имат късмета да са достатъчно хубавички и участват в конкурси като „Мис тийнейджър“, но най-интересните и в бъдеще най-търсените модели продължават да вярват, че „истинските момичета“ са с големи гърди и високи не повече от метър и шейсет и пет, че знаят как да се държат с момчетата и че никога не са играли бейзбол. И така, всички те горяха от желание да бъдат привлекателни. Спайдър ги караше да се чувстват красиви, желани, кокетни, обожавани. Харесваше ги всичките — върлинестите момичета от Тексас, които продължаваха да носят шини на зъбите си и ги сваляха само когато бяха на работа; устатите момичета, които говореха мръсотии, макар че с тях не шокираха никого, освен себе си; момичетата, които губеха контактните си лещи в дебелите килими. Харесваше и самотните, които идваха от Европа съвсем млади, още деца; харесваше и онези, които се измъчваха и гладуваха по цял ден, и често ги канеше на вечери с крехки пържоли. Качествен протеини за гладуващи жени — това бяха най-големите му разноски.