Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс( двете части)

Таванът се намираше в стара, запусната ведомствена сграда, в която по закон бе забранено да се настаняват наематели. Асансьорът бе допотопен, с железни врати, а сумрачните етажи бяха заети от фирми за поръчки по пощата, полуфалирали търговци на кинкалерия, съмнителни търговски посредници и две мизерни кантори дикенсов тип. На тавана живееха още няколко души, които излизаха и се прибираха по всяко време на денонощието и Спайдър рядко ги срещаше.

След два месеца и половина, прекарани в неуспешно търсене на работа, талантът, упорството, търпението и късметът най-сетне му подадоха ръка (все пак човек може да разчита понякога и на тях) и Спайдър бе назначен за помощник-фотограф в студиото на Мел Сакоуич. Третокласен или дори четвъртокласен фотограф, Сакоуич правеше каталози по поръчка, а понякога и реклами за търговските страници на някои не особено реномирани списания.

Една съботна сутрин през късната есен на 1972 година Спайдър попадна неочаквано — като Робинзон Крузо на следа в пясъка — на новата си съседка по таван. Връщаше се от италианския пазар на Девето Авеню с пълна торба продукти и тичаше нагоре по широките стъпала — сега, когато нямаше възможност да играе тенис той бе загрижен за физическата си форма и винаги се изкачваше тичешком. Спринтирайки по стълбите, той се закова на завоя на третия етаж. Добре че имаше силно развити рефлекси, инак за малко щеше да събори някаква жена, която се катереше нагоре и ядосано мърмореше на френски, натоварена с голям пакет от пералнята, две препълнени пазарски торби, букет жълти хризантеми, увити във вестник, и две бутилки вино под мишниците.

— Извинявайте! Не очаквах да срещна някого по стълбите! Дайте да ви помогна! — предложи Спайдър, но тя не се обърна, защото бутилките щяха да паднат всеки момент.

— Идиот! Дръж бутилките! Ето, изхлузва се!

— Коя?

— И двете!

— Хванах ги!

— И тъкмо на време. Коя?! Не виждаш ли, че и двете щяха да паднат! Коя?!!!

— Едва ли е много разумно да носиш бутилки вино по този начин — позволи си да отбележи Спайдър. — Ако бяха в торба…

— Как да нося още една торба? Вече не си чувствам ръцете. Хазяинът е истинско чудовище — в събота няма асансьор, няма ток в коридора, направо ужасно, отвратително!

Жената се обърна и Спайдър видя, че въпреки всичкото мърморене, тя бе съвсем млада.

— Нека ви помогна — учтиво повтори предложението си той.

Тя кимна, натовари го с всичкия багаж, освен цветята и бутилките и бързо заизкачва останалите три етажа, без да се обръща назад. Спря пред вратата си, която бе на няколко метра от вратата на Спайдър и извади ключа.

— Най-после срещнах жив съсед! — засмя се дружелюбно Спайдър.

— Така изглежда — отвърна тя, но не се обърна и не се усмихна.

— Ще ви ги внеса вътре — кимна Спайдър към торбите.

— Оставете ги пред вратата, аз ще ги прибера.

Тя отключи, бързо влезе и затръшна вратата пред носа на Спайдър. Слънчевата светлина от стаята й заля за миг тъмния коридор и на нейния фон в рамката на вратата се откроиха ореол от буйни, червени къдрици, очарователно вирнато носле и искрящи зелени очи.

Смутен от резкостта й, Спайдър постоя на прага, а образът й остана като запечатан пред него. След малко се обърна и си тръгна, обзет от някакво много особено чувство. Чувство на дезориентация, подобно на сепването, което изпитваш сред оживен ресторант миг-два, след като келнерът е изпуснал подноса с чаши и прибори. Разговорите секват, но след секунда отново се подновяват. Този път обаче паузата бе по-дълга. За пръв път му се случваше подобно нещо. За всичките двайсет и две години, прекарани в Калифорния, и три и половина години в Ню Йорк, той за първи път попадна на представителка на нежния пол, която изобщо не го погледна. Беше срещал жени, които поради една или друга причина явно не го харесваха, но останалите го приемаха съвсем радушно — а често и пламенно. Тази обаче съвсем не го забеляза. Спайдър сви рамене и реши, че това си е неин проблем. После се отправи към Медисън Авеню за редовното си седмично посещение на картинните галерии.

Върна се късно следобед. На прага го чакаше торбата с покупки, която беше забравил да прибере. До нея се мъдреше бутилка вино и сгъната бележка:

„Предлага очерпи се от мен“.

Дори не се беше подписала. Спайдър взе бутилката и почука на вратата. Тя отвори и той заяви без всякакво предисловие:

— Мама ми е казала да не приемам почерпки от непознати.

Момичето му подаде ръка.