Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс( двете части)

— Ти никога не си идвал тук — каза тя от пейката, скрита под обраслата с бели глицинии арка.

Едва когато чу гласа й, Спайдър забеляза нейната почти невидима фигура.

— Не знаех, че тук има такава градина — каза той. Не смееше да се помръдне.

— Щом си дошъл, влизай.

— Благодаря.

Той тръгна по пътечката и се спря на един метър от пейката, като се опитваше да скрие мраморната табела зад гърба си. Видя, че Били седи загърната с някакво тъмно наметало. Изпод качулката едва се забелязваха черните й очи.

„Сега не мога да й дам табелата — помисли си Спайдър. — Не сега и не тук.“

Беше очаквал, че ще намери Били в къщата. Канеше се да й повтори думите на Джош, да й връчи подаръка му и да си отиде. Но сред тази прекрасна цъфтяща белота мраморът му се струваше неуместен.

В тъмнината Били изглеждаше направо непроницаема. Спайдър съвсем се обърка. „Какво всъщност знам за тази жена, която си седи тук тихо? Имам ли право да нарушавам нейното уединение? За какво ли си мисли, докато съзерцава градината си като от театрална ложа?“

Изведнъж той си спомни как двамата с Били преди доста време обядваха в нюйоркския ресторант „Le Train Bleu“. Тогава тя бе облечена в жизнерадостно червено. Образът й ясно изникна в съзнанието на Спайдър. Той си припомни царствения й поглед и бялата й шия, която беше по-красива от всички цветя в тази градина. Тогава усети женствената й нежност, прикривана от властната й импулсивност. Сега, след съвместната им работа около „Скръпълс 2“, разбираше Били още по-добре. Но колкото и голям специалист по жените да беше, тя продължаваше да е загадка за него повече от всяка друга жена. Известна му беше нейната притеснителност, но понякога Били го смайваше със смелостта си. Въпреки че бе преживяла толкова разочарования в живота си, тя запазваше гордата си осанка. Тази жена беше очарователна, невероятно очарователна, но кой знае защо, не съзнаваше силата на собствената си очарователност.

Спайдър беше дошъл да я утеши. Страстно му се искаше да облекчи болката й, но не знаеше как да започне след случилото се между тях.

— Дойдох, за да… — Той млъкна и затърси по-подходящи думи.

— Недей — каза Били и вдигна ръка предупредително. — Аз… Аз трябва да ти поискам извинение. Непростимо е, че ти наговорих такива неща. За мен няма оправдание… Не очаквам, че ще ми простиш, но…

— Не! — Думите й бяха стреснали Спайдър. — Не, не се извинявай. Ти беше права. Вината е моя. Но, моля те, кажи ми, че не ме смяташ наистина за мръсник. Не бих могъл да понеса твоето презрение. Дори и да ме смяташ за такъв, излъжи ме! Господи, Били, толкова ми липсваше. Не можеш да се представиш колко ми липсваше. Обещай ми, че никога вече няма да се караме така. Много тежко го понесох. Дори плаках, преди да заспя.

Изведнъж той млъкна. Сепна се, че се е издал. Беше се зарекъл с никого да не споделя за детинската си слабост.

— Но — тихо каза Били, — но…

— Какво? — попита я объркан Спайдър.

— И ти… ми липсваше — отговори му тя още по-тихо.

— Значи не ме мразиш?

— За съжаление… не. Щеше да ми е по-лесно, ако те мразех.

Тя се сгуши и потърси убежище в гънките на старата си подплатена със самур пелерина.

— Не мога да те разбера. Защо да не си останем приятели? — попита той. Прощалната нотка в гласа й го беше ужасила.

Спайдър се приближи до Били, наведе се и хвана ледените й китки, за да ги стопли.

— Приятели? О, не, Спайдър. Не можем да сме приятели… Аз ще се махна оттук… Ще се върна в Париж… Или ще отида някъде другаде… Още не знам къде.

— За бога, Били, не бива да заминаваш. Няма да те пусна! Тази мръсотия в списанието ли те е разстроила толкова?

Той се опита да види лицето й под качулката, но не можа и седна смирено на крайчеца на пейката.

— Не, не тя — каза Били. — Написаното е вярно. Всичко това наистина се случи, макар и не точно както е описано. Аз не ти казах за Сам, когато ти ме попита. Срам ме беше, макар да смятам, че съм се държала почтено. Когато прочетох статията, най се стреснах от злобния й тон. Почувствувах се като човек без самоличност, на когото лепят етикети. Препрочитах статията, докато думите не започнаха да ми се струват нереални. Реших, че тя не се отнася за мен. Разбрах, че не съм в състояние да се възприемам като трагична героиня. По някакъв начин успях да си възвърна самочувствието. Както би казала леля ми Корнилия, „по-добре късно, отколкото никога“. Детството ми не беше щастливо. Но когато пораснах, намерих истински приятели и истинска любов. И постигнах истински успех. Като всички хора съм имала и сполуки, и несполуки. Такава съм… Дори ако това не се харесва на някои. Не се притеснявай, Спайдър, тази гнусна статия няма да ме съсипе. Няма да замина. Не искам да им доставя удоволствието да си мислят, че са ме изгонили от града…