Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс( двете части)

Но цялата истина е известна само на Вилхелмина Хънънуел Уинтроп Айкхорн Орсини, ако изобщо съществува такова лице.“

— Е, пиленце, поне снимките са хубави, особено онази, на която си по бикини — каза Принс и се обърна, когато чу, че Били захвърли списанието. — И всичките ти имена са правилно написани — добави той и се загледа в съкрушеното й лице. — Били, разбирам, че ти е неприятно, но ще го преживееш.

— Така е.

— Какво си направила на Хариет Топингам, че толкова си я ядосала? Това е най-долното писание, публикувано от тях.

— Срещала съм я веднъж… само веднъж… на едно парти — отговори със запъване Били. — Това е дело на Кора дьо Лионкур. Само тя е в състояние да сглоби цялата история.

— А на нея какво си й сторила?

— Нищо… Или поне не се сещам какво — каза Били с дрезгав глас и пребледня.

— Пиленце, знам, че е ужасно, но в такива ситуации човек трябва да се държи, сякаш не се е случило нищо. Не си извършила нищо, от което би трябвало да се срамуваш.

— Ти не разбираш…

— Не искам да те залъгвам, Били, естествено, хората ще те клюкарат седмица-две, но докато излезе следващата книжка на списанието, ще са забравили всичко.

— Няма. Хората никога не забравят такива пикантни истории. Докато съм жива, все ще ме одумват.

— Е, може и така да стане — призна той, защото знаеше, че тя е права. — Все едно с нищо не можеш да предотвратиш това.

— Всички — бавно каза Били, — абсолютно всички, с които ще се срещам отсега нататък в живота си, ще се сещат за това, щом ме видят… А аз ще знам за какво си мислят. Станах за присмех. Всички ще ме съжаляват.

— О, пиленце, не го вземай толкова навътре. Какво от това, че ще ти се присмиват? Не могат да ти отнемат всичко, заради което ти завиждат. Виж се в огледалото. Озърни се около себе си. Били, ти си победителка в този живот.

„Той не може да ме разбере — отчаяна си помисли Били, — не може да ме разбере, защото не знае, че когато бях малка, всеки ден, всеки час страдах, че ми се присмиват. За колкото и велика и всемогъща да ме мислят, още се измъчвам от безразличното отношение на родителите ми към мен, от непрекъснатите жестоки подигравки на моите съученици, от съчувствието на лелите ми и от пренебрежението на братовчедките ми.“

Били се опита да се успокои, че много хора са преживели същото, повтаряше си, че самочувствието на всеки човек вероятно е било потъпквано през юношеските му години, но тази статийка беше отровната есенция на кошмарите й, които я будеха посред нощ напоследък, откакто бе започнала да се притеснява за бъдещия успех на „Скръпълс 2“. Всяка дума от отвратителния пасквил се бе врязала в съзнанието й. Фактите бяха верни и тя не можеше да ги отрече. Били усети, че се връща назад в годините и пак се чувствува като дебеланата Хъни Уинтроп, на която всички се присмиват.

— Принс, не мога… не съм в състояние да застана пред журналистите през този уикенд. Спайдър ще прочете встъпителното слово и ще те представи. Аз ще си стоя тук. Няма да излизам от къщи. Не ме интересува какво ще кажат хората… Просто не мога…

— Били, не бива да постъпваш така — строго каза Принс.

— Не, Принс. Извинявай, но искам да остана сама — отговори му Били е непоклатима решителност.

— Пиленце!

Принс последна Били нагоре по стълбището, но се спря, вдигна безпомощно рамене и реши да си тръгне. Дори една самотна вечеря в хотелската стая беше за предпочитане пред това, да седи и да гледа измъченото лице на Били. Принс си помисли, че колкото и неприятна да е цялата тази история, самата случка е доста пикантна. Барът на хотела щеше да е пълен с негови познати, изгарящи от любопитство да научат подробности за това, как Били инкогнито се е скъсвала от ебане в Париж. Естествено, Принс нямаше да им каже нищо. Все пак наистина ценеше Били.

— Знаеш ли къде е Били? — попита Джош Хилман Спайдър късно следобед същия ден.

— Не съм я виждал — отговори му Спайдър и бързо затвори екземпляра на „Фашън енд Интириърс“, в който току-що бе прочел клюкарската рубрика. — Защо ти е?

— Искам да й дам нещо. Един талисман за утре.

Джош сложи върху бюрото на Спайдър мраморната табела на „Скръпълс“.

— Господи! — смая се Спайдър. — Мислиш ли, че ще я зарадваш с това? Джош? Откъде си изкопал тази табела?!

— Пожарникарите ми я дадоха. От години я пазя. Не знаех какво да правя с нея. Разчиствах си бюрото и когато я видях, казах, че е редно да я дам на Били.

— Не смятам, че на този свят има нещо, което Били би искала да притежава по-малко от тази табела. Тя само ще я подсеща за пожара.