Барбара Брадфорд - Изгубена невинност

— Здрасти, Розалинд — изчурулика познат момичешки глас, — извинявай, че те накарах да чакаш на телефона толкова дълго. Бях се качила на стълбата да сложа кашоните с документацията ти на най-горната лавица.

— Как се сети, че се обаждам аз? — попита Роузи и едвам се сдържа да не прихне.

— Я не се прави на ударена, Розалинд, знаеш много добре, че никой освен теб не звъни на този номер.

— Да де. Изхвърча ми от главата. Как си, Ивон?

— Ами добре, като всички останали. Но Коли и Лизет излязоха. Сигурно търсиш Коли.

— Да, но не е спешно. Просто реших да ви чуя и да ви кажа, че снощи пратих два чека. Един за теб и един за Коли.

— Благодаря, Розалинд.

— Слушай, миличко, в събота заминавам за Ню Йорк и…

— Но нали завчера ми каза, че ще хванеш самолета в петък! — възкликна малко по-високо Ивон.

— Мислех да тръгна в петък, но като гледам колко багаж имам да опаковам, отложих за събота сутрин. Ще ти пратя няколко кашона. Щом пристигнат, ги сложи в някой ъгъл в кабинета ми. Ще ги подредя, когато пристигна.

— А кога ще бъде това?

Доловила жалните нотки в гласа на момичето, Роузи побърза да го успокои:

— През декември. Връщам се декември. Съвсем скоро.

— Ама обещаваш ли?

— Обещавам.

— Друго си е, когато си тук. Мъчно ми е за теб.

— Знам, и на мен също. Но ще си дойда скоро. — За миг Роузи се поколеба, сетне добави: — Между другото, Ги върна ли се?

— Да, но не е тук. Излезе с Коли и Лизет. И с баща си.

Роузи бе толкова изненадана, че възкликна:

— Къде отидоха?

— При Кира. Има рожден ден.

— Така ли? — Роузи замълча, прокашля се и продължи: — Поздрави ги от мен. Благодари им от мое име. И на теб съм ти много признателна. Направо не знам какво щях да правя без теб.

— За нищо. Беше ми приятно, Розалинд.

Сбогуваха се и Роузи се вторачи в пространството, погълната от мислите си за Ги. Виж ти, отишъл е с другите при Кира! Не му беше в стила. Всъщност тя рядко, да не кажем никога, разбираше подбудите му. Той бе пълна загадка за нея. Бе донемайкъде учтив с Кира, но колкото да прикрие, че я мрази до смърт. Поне в това Роузи бе повече от сигурна. Ги, естествено, ревнуваше Кира, Роузи го бе усетила отдавна. Ревнуваше я заради баща си, който бе много привързан към рускинята.

Роузи се облегна на стола и се взря във фотографията на Ги, Лизет и Коли в ъгъла на писалището. Миналото лято самата тя им бе направила тази моментална снимка и в нея имаше нещо толкова безгрижно и щастливо, че Роузи поръча да я увеличат и да й сложат рамка. Ала зад ведрите им усмивки се криеха душевен смут, мъка и нещастие, поне за Ги и Коли. Роузи бе убедена. Лизет бе съвсем мъничка, едва на пет годинки, че да я мъчат подобни чувства. Ала Роузи вече не се съмняваше и за миг, че Ги ще им създава проблеми. Не само на баща си, но и на всички други, най-вече на нея и на Коли, която ни в клин, ни в ръкав винеше за всичките си злочестини.

„Не е в час“, такова бе мнението на Гавин за Ги. Не го обичаше и често повтаряше, че той е трябвало да живее в края на шейсетте в Хейт-Ашбъри. „Тоя господинчо ми се прави на застаряващ хипи, не си дава сметка в кое време и на кое място живее“, й бе казал злъчно Гавин оня ден. В забележката му имаше зрънце истина, всъщност не само зрънце. Но Роузи не можеше да стори нищо, за да промени Ги, понякога дори й се струваше, че той прави всичко възможно, за да се самоунищожи.

Но каквото и да говореше Гавин за Ги и другите, те бяха нейното семейство и Роузи се притесняваше за тях и ги обичаше. Обичаше посвоему дори Ги, нищо, че той не го заслужаваше.

Роузи въздъхна горчиво. Ги не разбираше хората, не можеше да им влезе в положението, инак все щеше да намери общ език с баща си, Коли и нея. С годините ставаше все по-безотговорен. Роузи открай време знаеше, че е безхарактерен, но напоследък имаше чувството, че не е срещала по-голям егоист от него.

Отмести поглед към другата снимка върху писалището. Бе същата като фотографията върху тоалетката в гримьорната на Гавин, еднакви бяха дори рамките, купени в „Тифани“. Преди години Нел им ги бе подарила за Коледа, бе задържала една и за себе си.

Роузи се наведе и се взря в лицето на Нел. Изглеждаше толкова крехка с нежното си, сякаш изваяно с тъничко длето лице, с лъскавата коса с цвят на позлатено сребро и замечтаните наситеносини очи… Макар и дребничка и тънка като вейка, Нел бе силна, на Роузи дори понякога й се струваше, че е най-силната измежду тях. Имаше кураж за десетима и желязна воля.

От снимката се усмихваше и тяхната хубава Съни, тяхното Златно момиче. И тя като Нел бе с руса коса, но със златист оттенък, и бе по-висока и едра. Бе истинска красавица славянски тип: с леко дръпнати очи с бадемовидна форма, с изпъкнали скули и квадратна челюст. Беше снажна, пращеше от здраве и жизненост, имаше бяло нежно лице с румени страни и невероятни кехлибарени очи, напръскани със златисто. От външността й личеше, че е от селско потекло: родителите й се бяха преселили от Полша в Щатите. Клетата Съни! Оказа се, че е крехка като стъкло и лесно се прекършва. Наистина жалко за нея! Крееше в онова ужасно място, съвсем изгубила разсъдъка си, за да мисли за своите приятели, за каквото и да било на този свят.